Действително орисниците се бяха показали благосклонни към Шали, Алиша Уилямс. Те умело преплетоха нишките на живота й, за да я направят достойна спътница, макар и бяла, на непобедимия воин, който открадна сърцето й още при първата им среща, въпреки че тогава бяха заклети врагове. Не след дълго нейният любим щеше да наследи баща си, Бягащия вълк, и да стане вожд на силното племе Оглала, а след много луни в прекрасното им бъдеще техният син също щеше да стане водач на сиуксите. Тези събития вълнуваха Шали и я изпълваха с благоговение. Не на всяка жена се падаше подобна чест и радост: да бъде съпруга на вожд и майка на вожд. Това я караше да се чувства царствена като английска кралица, родила бъдещия крал на страната и народа си. Понякога такива мисли даже я плашеха. Всяка луна тя щеше да се моли никой никога да не обяви сина й за негоден да стане вожд поради бялата кръв, наследена от майка му. Подобно унижение и отхвърляне със сигурност би смазало сърцето му, нейното също. Баща му, нейният горещо обичан съпруг, би умрял от такъв срам. Досега никой не беше оспорил правото на Сияйната стрела да стане бъдещ вожд. Но дали винаги ще бъде така? Да, несъмнено, тъй като Сияйната стрела ще бъде достоен за името на баща си.
Наистина, щастливо си рече тя, орисниците бяха на нейна страна. Никаква следа от кръвта на белите не опетняваше лицето на нейния син. Ако се съди по сегашния му вид, той щеше да прилича на баща си, щеше да му е истинско копие…
Мислите на Шали пропътуваха краткото разстояние до Свещеното място, където О-зу-йе Уикаста, Великият съвет на воините, се беше събрал, за да обсъди предстоящото им завръщане в откритите полета веднага щом снегът се стопи. Тя с нетърпение очакваше топлите слънчеви лъчи да погалят лицето и тялото й, докато усърдно работи край индианската им шатра. Щом затвореше очи, тя си представяше разлюляната от вятъра трева докъдето поглед стига. Копнееше да вдъхне мириса на свежест от събудилите се земя и гора, да усети аромата на дивите цветя, които растяха в изобилие, да бере уханните билки, да се разхожда безцелно край брега на реката и да се люби страстно сред прекрасната природа. Животът им сред пущинаците беше труден, но мирен и вълнуващ. Една бръчка се появи над прекрасната й вежда, когато тревожни мисли нахлуха в съзнанието й.
Не можеше да забрави обезпокоителните думи на вождовете на чейените, които им гостуваха преди три луни. След близо двегодишен мир, последвал яростната битка и необходимото разрушаване на форт Пиер, все повече и повече бели заселници и войници непрекъснато нахлуваха в индианските земи от всички посоки. Както стана и преди с нейната група заселници, разгоряха се нови вражди. Само суровата зима спря за кратко неизбежната вълна на опасност и смърт. Защо мирът е тъй невъзможен? Защо хората — индианци и бели, са толкова ненаситни и зли? Човешкият живот е твърде ценен, твърде кратък, за да преминава в кървави войни. Колко й се искаше да може да усети живота такъв, какъвто е бил по тези места преди белите да нахлуят в девствената земя на могъщия Сиукс и неговите братя.
Самата тя беше видяла и чула достатъчно, за да се убеди, че белите никога няма да спрат нашествието си, нито пък че индианците ще отстъпят земята, която е била тяхна в продължение на безброй години. Страх и болка свиваха сърцето й, докато се мъчеше да отхвърли подобни мъчителни мисли от съзнанието си. Чейените винаги са се отнасяли приятелски към сиуксите, племето Черна стъпка също. Вождовете предупредиха за растящата враждебност на форт Хенри, разположен на север от Черните хълмове, както и за продължаващия строеж на форт Мийд близо до могъщата река Мисури, съвсем недалеч от летния лагер на Оглала. Боже, молеше се тя, дано историята да не се повтори…
Шали не се боеше за своя живот, нито пък за живота на сина си. Нима можеше да изпитва страх, когато мъжът й беше признат за най-великия воин, яздил някога из Равнината или пък сражавал се с агресивните им бели врагове? Сиуксите бяха силни и смели, затова тя не се плашеше за собствената си съдба. Но по време на война смъртта е постоянен гост и нито едно напускане на лагера не е безопасно. Дълго време Шали беше живяла спокойно, а сега заплахата от белите ги връхлиташе като смъртоносна болест, способна да срази всичко по пътя си.
Младата жена не винаги бе съгласна със заплашителните и унищожителни действия, предприемани от индианците срещу белите заселници, тъй като много от тях не бяха лоши хора. Голяма част бяха дошли с добра воля, търсейки ново начало, сбъдване на мечтите и надеждите си. Хората често бяха заблудени и мислеха, че индианците ще приемат присъствието им и заграбването на части от земите им с безразличие. Някои нямаше къде да отидат. Други бяха изгонени от своите родни места или от вече независимата Америка. Бедност, религиозни и политически различия бяха прокудили много бели към тази така наречена обетована земя. Голямото нахлуване обаче настъпи с победата над Англия. След като английската корона беше веднъж сразена, американците почти незабавно обърнаха погледи на запад. Завладяването на тези земи вече ги предизвикваше. Поражението на сънародниците й англичани не безпокоеше особено Шали, но заплахата, надвиснала над племето Оглала, дълбоко я тревожеше. „Моля те, Боже, дано да не си спомнят, че съм бяла“ — трескаво се молеше тя срещу тази убийствена възможност. „Само ми дай още няколко години, тогава цветът ми няма да има значение за тях“. Но дали такъв ден наистина ще дойде? — питаше се тя с боязън.