Мъжът с безразличие размисли върху предложението.
— Уменията и смелостта на Уанмди Хота са добре известни. Веднъж щом момчето е на свобода, честта ти ще те накара да направиш опит да избягаш може би през мъртвото ми тяло. Ще стане както казваш само ако първо завържа ръцете ти отзад — рече той.
Погледите им се сблъскаха решително.
— Толкова ли се страхуваш от силата на Сивия орел, че трябва да вържеш ръцете ми с ремък? — предизвика той белия.
След като Сивият орел му се подигра в лицето като на някакъв страхливец, белият търговец се озъби презрително.
— Не се страхувам от никого, дори и от една жива легенда. Но само глупак би обърнал гръб на отчаян вълк. Възможно е да умреш, ако побегнеш, но би могъл и да избягаш. Легендата свършва тук и сега, Уанмди Хота. Аз съм борец, бих предпочел да те победя в схватка. Но залогът е твърде висок. Със сигурност знам, че не искаш да бъдеш победен по такъв унизителен начин. Кой боец би искал да умре без оръжие в ръка и без възможност да се защити? Имаш честната ми дума, че момчето ще бъде освободено, ако ръцете ти са вързани.
Сивия орел впи поглед в очите на белия търговец. Почувства, че белият мъж ще удържи на думата си, без да си дава сметка, че острите му сетива бяха опасно притъпени за толкова опасна акция.
— Приемам думата ти. Но ако другите не го направят, как ще бъде освободен синът ми? — Той хитро се опитваше да избегне всички капани.
— Ще спра първия, който се опита да попречи, давам ти дума за това. Аз не се занимавам с убийство на малки деца.
— Какво ще кажеш за втория и третия? — настоя Сивия орел.
— Тях също, ако е необходимо. — Погледите им се срещнаха още веднъж и се задържаха. Всеки от двамата за всеки случай преценяваше силните и слаби страни на другия.
— Така ще стане, Уанмди Хота каза думата си — изрече в съгласие дълбокият глас.
— Ще се върна след малко. Ако имаш да казваш нещо на твоите хора, сега го направи — посъветва го мъжът по някаква непонятна причина.
— Ще го сторя. Сега ми доведи Сияйната стрела.
Портата отново се отвори и затвори. Времето минаваше, после повториха същото. Сърцето на Сивия орел запя от облекчение и радост, щом зърна сина си. Едно въже беше завързано около кръста му и як войник го държеше здраво. Търговецът излезе напред. Сивият орел слезе от коня и застана на място. Джед Хокинс извади кожен ремък от пояса си и завърза ръцете на Сивия орел много по-здраво, отколкото беше необходимо. Без да бърза, Хокинс се върна там, където войникът чакаше със Сияйната стрела. Той пое въжето и го уви няколко пъти около силната си ръка, преди да даде знак на Сивия орел.
— Ела насам — нареди му непочтително той, въпреки че всички погледи бяха вперени в тях.
Преди да тръгне, Сивия орел се обърна към сина си.
— Сияйна стрела, дядо ти те чака отзад. Щом белият човек отпусне въжето, тичай към него колкото ти сили държат. Не се приближавай към мен, нито пък забавяй крачка. Разбираш ли? Можеш ли да бягаш и да не се обръщаш назад?
Белият мъж застина, изпълнен с подозрение и гняв.
— Дадох ти дума, че момчето ще е в безопасност!
— Приемам думата ти, но не и тази на злите Сини куртки. Синът ми слуша само мен. Ще се намеся, ако скроите някой номер. Ти чу какво му казах. Щом стигна до мястото, хвърли въжето, за да не се спъне в него — неустрашимият воин нареди, все едно че той командваше собственото си залавяне!
— Добре! Хайде да свършваме! — извика раздразнен другият мъж, тъй като смъртоносната игра с живота на едно дете не беше по вкуса му. Още по-лошо, че лъжите, които беше принуден да изрече, изгаряха устата му. Той се изплю, сякаш искаше да изхвърли лошия вкус.
— Ата! — Сияйната стрела извика уплашено, когато видя, че баща му е с вързани ръце.
— Слушай ме, Сияйна стрела! Трябва да остана и да говоря с белите хора. Щом въжето се разхлаби, тичай бързо към Бягащия вълк! — изкомандва той, молейки се синът му да не се поколебае пред лицето на опасността или пък да спре, ако белият търговец извика нещо на неговия език.
— Ша, А та! — умолително каза малкото момченце.
Сияйната стрела се устреми напред, а Хокинс тръгна към Сивия орел. От своя страна Сивия орел енергично закрачи към него. Разминаха се на около метър, но се намираха твърде близо до форта, за да извършат някое необмислено движение. Крачка по крачка доблестният воин вървеше към омразния форт, острият му поглед следеше дали отстъпващият Хокинс няма да направи някоя погрешна стъпка. Щом стигнаха до предварително уговореното място, и двамата мъже спряха. Въжето около кръста на Сияйната стрела се изпъна, докато той се напъваше да продължи.