— Отпусни въжето и прибери оръжието си — провикна се Сивия орел.
Хокинс извади пушката, без да изпуска въжето. Портите на форта изскърцаха, разтвориха се широко и разкриха шест пушки, насочени към силното тяло на Сивия орел. Като държеше въжето с лявата си ръка, Хокинс тръгна към Сивия орел. Едно движение и тялото му щеше да бъде прободено от много огнени изстрели.
Но буря от гняв вече разтърсваше воина. Дори по време на война човек не дава честната си дума, за да я наруши няколко минути по-късно. Хокинс трябваше да умре! Преди някой да реагира, той вдигна ръка.
— Чула! — извика на коня с ясния си глас и нареди на животното да нападне белия мъж до Сияйната стрела. Мощното животно се втурна към онзи, който застрашаваше живота на любимия му господар. След като шестте огнени пушки бяха насочени към Сивия орел, той знаеше, че ще е глупаво да помръдне. Ако Великият дух пожелаеше, може би щеше да успее да избяга и той. Но друг път. Засега трябваше да принуди белите да удържат на думата си, без да рискува лекомислено живота си.
Чула се изправи на задните си крака и замята копита, запръхтя пронизително. Хокинс падна назад, опитвайки се да избегне смъртоносните удари.
— Бягай, Сияйна стрела! — извика загриженият баща още веднъж, докато бързото животно продължаваше смелата си атака.
Пъргавото дете прескочи опънатото въже и го издърпа от ръката на Хокинс. Спусна се като катеричка, оказала се на свобода. При първия намек за предателството воините Оглала незабавно излязоха иззад дърветата. Сияйната стрела се спусна в прегръдките на дядо си. Сивия орел видя как развързват унизителното въже от тънкото му здраво тяло. Погледна Бягащия вълк, кимна с облекчение и примирение, а после премести бездънния си поглед към мъртвия мъж под копитата на Чула.
— Чула, я! — изкомандва той обичното си животно да се върне в безопасност при своите. Жребецът мигновено се подчини, тропайки с копита по твърдата земя, и се спусна към гората. Както беше обичаят, Оглала също се оттеглиха сред дърветата, за да не пречат на белите да скърбят за загубата на своя воин. Сивия орел погледна към шестте пушки, насочени в тялото му. Леденият му поглед се взря в очите на всеки от мъжете поотделно и прочете в тях напрежение и страх.
За част от секундата той се изкуши да се хвърли в бяг, да накара войниците да стрелят по него и да довършат бързо тази смъртоносна игра. Но не би могъл да покаже подобна страхливост, нито пък щеше да позволи синът му да чуе предсмъртния му вик. Остана където си беше, войниците също. На Сивия орел му беше забавно, че не смеят да го приближат. Не беше ли вързан? Те не държаха ли пушки в ръцете си? Не бяха ли много, а той — сам? Какви страхливци бяха тези бледолики!
Най-накрая цял взвод въоръжени войници притичаха и го наобиколиха. След като Хокинс беше единственият, който говореше сиукски, те нямаха представа как да се обърнат към силния воин, като не знаеха, че той говори свободно английски. Провериха дали в стъпканото и обезобразено тяло на Хокинс не е останала още някоя искрица живот. Наредиха бързо да го погребат. Няколко смушквания с пушките по широкия му гръб на Сивия орел го подканиха да тръгне.
Във форта го отведоха в канцеларията на Ходжис. Около него бяха останали само трима души. Сивия орел застана в средата на малката стая, мускулестото му тяло изглеждаше застрашително сред тримата мъже, макар те да знаеха, че с вързани ръце е безпомощен. Един войник остана пред вратата с пушка, насочена към корема му. Човек със странна външност седеше на стол от лявата му страна, докато водачът на Сините куртки — мъж с огромен гръден кош — обиколи няколко пъти Сивия орел.
Очите на Ходжис го премериха от главата до петите.
— Ето, това е известният Сив орел — презрително се присмя той. — Сега не изглежда тъй страшен, нали? — Ръцете му опипваха здравите мускули по ръцете и раменете му. Сивия орел не мръдна, нито проговори. Погледът му остана стоически вперен в стената. Потисна една усмивка, когато Ходжис отбеляза липсата на трофеи по тялото му. Познаваше добре белите — те обичаха подобни кървави сувенири.
Ходжис застана пред него, но погледът на Сивия орел като че ли минаваше през стъкло и продължаваше да се взира в отсрещната стена. Нервите на Ходжис се изопнаха и го побиха тръпки. Внезапно нанесе силен удар в незащитения стомах на вбесяващия го индианец, който не показваше и сянка от уплаха или слабост. Единственият отговор беше, че воинът пое дълбоко въздух с широко разтворени ноздри.