Ходжис се обърна и го погледна.
— Какво искаш още?
Очите на Сивия орел се плъзнаха към двамата войници, които стояха наблизо и им кимна да отстъпят. Кипящ от гняв, Ходжис извика:
— Хей, вие там, идете в кухнята.
Войниците го погледнаха изненадано, но се подчиниха. Острият поглед на Сивия орел се отмести към предната част на форта и спря върху стражите на кулите в двата края. Следващото му безмълвно нареждане беше ясно. Като скърцаше със зъби, Ходжис нареди и на тях да отидат в кухнята. Лукава искра проблесна в очите на майора, когато успя незабелязано да им даде знак да не се подчинят. Но индианецът улови погледа, разбра го и поклати глава предупредително.
— Мръсен червен дявол! Някой ден пак ще ми паднеш в ръцете! — изруга разярен комендантът.
Ходжис извика да доведат кон и да го оставят до портата. Когато всичко изглеждаше готово, Сивия орел избута дон Диего през вратата и повлече дребния мъж към коня. После кимна властно и се наложи самият Ходжис да отвори портите. Хванал поводите с два пръста, Сивия орел тръгна назад, повличайки коня и дърпащия се дон Диего. Вече на безопасно разстояние, индианецът победоносно изгледа разярения Ходжис. После пусна дон Диего и му подари ножа да си го пази за спомен.
Кимна с глава и се усмихна. Метна се на коня и препусна с все сила. Дон Диего изгледа изненадан оръжието в треперещите си ръце, а после — гърба на оттеглящия се индианец. Ходжис се приближи.
— Защо не го прободохте? — извика той невярващо. — Щяхте да убиете самия Сив орел!
— По същата причина, поради която той не намушка мен! Може да е дивак, но е човек на честта. Много подцених храбростта му — чистосърдечно си призна дон Диего.
— Диваците нямат чест! Ножът беше у вас, защо не го използвахте?
— Уж сте хитър и умел човек, но също го подценявате. Ако се бях опитал, земята щеше да попие моята кръв, а не неговата. Вие изглежда не разбирате какво направи той, но аз не съм глупак, Ходжис!
Дон Диего се запъти обратно към форта. Ходжис се загледа в гората. Нямаше смисъл да преследва Сивия орел, В момента, в който напусна форта, той щеше да потъне между дърветата! Обърна се и закрачи към портите.
Когато следващият следобед Сивия орел се върна в лагера, всички бяха много радостни и изненадани. Оглала се събраха около него и запяха хвалебствени песни. Със страхопочитание и наслада те слушаха как е победил враговете си в собствената им игра. Сияйната стрела седеше в силните ръце на баща си. Детето го прегърна няколко пъти през врата. Сивия орел похвали куража и съобразителността му. Момчето се засмя и изпъчи от гордост.
— Вече воин ли съм, татко? Заслужих ли едно перо? — възбудено извика то.
— Заслужи перо, мъничкият ми, но за да станеш воин, са нужни много пера и ще трябва да минат много зими. Имай търпение. Има доста да учиш и да придобиеш различни умения.
— Сега ще търсим ли мама? — внезапно запита детето, пронизвайки сърцето на Сивия орел. — Трябва да я намерим и да й кажем за първия ми подвиг. Сините куртки я раниха.
— Трябва да ми кажеш какво се случи край реката онзи ден, когато те плениха — нежно го окуражи Сивия орел, като се мъчеше гласът му да звучи спокойно.
Момчето разказа същото, което воините бяха отгатнали по следите.
— Къде е мама? — запита то накрая.
— Не знам, Сияйна стрела — отговори му честно Сивия орел. — Други я търсиха в продължение на много дни. Не успяха да я намерят.
Разтревожен, Сияйната стрела извика:
— Тя е ранена. Можем да я открием — заяви то по детски убедено и със сляпа надежда.
Сивия орел погледна баща си.
— Наблюдателят на луната върна ли се, татко?
— Да, сине. Нищо — тъжно обяви той.
Когато Сияйната стрела настоя заедно да я търсят, Сивия орел се усмихна и каза:
— Великият дух ще бди над нея, докато я намерим. Не се страхувай, мъничкият ми, тя благополучно ще се върне при нас.
Четири дни по-късно Сивия орел повтори същите думи на Сияйната стрела. Но момчето не можеше да разбере защо баща му не тръгва да намери майка му и да я доведе в къщи. Нямаше нещо, което баща му да не може да направи! Два пъти се разплака за Шали, друг път заудря с малките си юмручета по гърдите на Сивия орел с искането да намери майка му. След като силният му изблик премина, широко отворените му очи се взряха в баща му и то неочаквано попита:
— Мама мъртва ли е? Сините куртки убили ли са я? Дали се е удавила в реката?
Думите, от които се опасяваше Сивия орел, го прободоха силно.
— Искам мама — плачеше детето, усещайки нещо опасно в действията и настроението на баща си.
Какво можеше да каже той на това малко момченце, което страдаше тъй дълбоко? Сигурно щяха да я открият и да му я върнат досега, ако… — при тази мисъл очите му се премрежиха.