Шали отиде до постелята си, за да полегне, какъвто беше обичаят на индианците по това време на деня, зиме и лете. Затвори очи и наложи на напрегнатото си тяло да се отпусне. С умение, изработено до съвършенство, Сивия облак влезе тъй тихо, че известно време Шали не усети присъствието му. Той стоеше неподвижен, изучавайки я. После коленичи до постелята й все така безшумно, за да не я разбуди, но мъжкият му аромат стигна до сетивата й. Шали отвори очи и ги впи в него. Съпругът й се усмихна, пламтящият му черен поглед поглъщаше изключителните й черти и тя усети същото вълнение, както при първата им среща.
Лъчезарна усмивка грейна на лицето й и заигра върху меките й устни, канейки го да легне при нея, преди синът им да се е събудил. Пламенността на неговата любов всеки път с нова сила възпламеняваха тялото и сърцето й. Дори да се бяха любили неколкократно, всяко ново сливане беше единствено и неповторимо. Не се уморяваха да се докосват или да се притежават, като че ли не се виждаха достатъчно често. Тъй потръгна голямата им любов още от самото си начало преди много луни.
Сивия орел изпъна гъвкавото си тяло до нейното. Облегнат на левия си лакът, той продължи бавно и внимателно да оглежда жена си. На двайсет и пет зими Шали беше най-красивото човешко същество, което той беше виждал през своите трийсет зими върху лицето на Макакин. Нейното присъствие и притежание го оживяваха много повече от диханието на Великия дух, който изпълваше дробовете му, или пък от храната на Уанкантанка. Тя беше като въздуха, водата, като силите на битието, тя беше необходима за щастието и пълнотата на живота му. Как ли по-рано е живял без нея? Как би могъл да живее, ако някога я загуби?
Той тихичко се засмя, потъвайки сладостно в блестящите й зелени очи. Не съществуваше човек или сила, които да го победят и да му отнемат любовта. Ако е необходимо, той самият би призовал Птицата на смъртта, преди да предаде Шали в чужди ръце! Срещна я и я взе, тя беше завинаги негова. Кръвта им се смеси за вечни времена и щеше да пребъде в децата им и в децата на техните деца. Родът на Сивия орел щеше да живее, докато съществуваше Уанкантанка — навеки. Но той имаше само един син, който да продължи рода му, а имаше нужда от още, тъй като при всяко ново слънце животът на воина висеше на косъм пред Птицата на смъртта. Нуждаеше се от няколко силни синове, които да яздят до него, за да победят белия човек, заплашващ всичко, което той притежаваше и обичаше. Ако Шали не му беше родила Сияйната стрела, след като загуби първото им дете при един трагичен случай, той би повярвал, че тя не можеше да приеме семето му. Но синът му израсна в нейното тяло. Беше здрав и злите духове не бяха го докоснали. Това със сигурност означаваше, че някой ден биха могли да имат и друго дете.
Сивия орел се усмихна на жена си. Съществуваше само един начин семето му да проникне в тялото й и да остане там. С любов погали бузата й, кожата й беше мека като на новородено еленче. Очите й горяха със същия пламък, който пълзеше по напрегнатото му тяло. Надигна се и внимателно я изправи да седне. Очите му блестяха от радост, докато развързваше връзките върху нейното хайяке и го сваляше през главата й. Нежно разплете шнуровете, които държаха ченакето й. Хвърли го върху свалената рокля, после бързо махна своите дрехи.
Шали се облегна назад върху меките кожи, а съпругът й издърпа една завивка върху тях, за да запазят топлината и интимността. Колкото и дълго да живееше с него, Шали сигурно винаги щеше да запази естествената си свенливост. Сивия орел погледна към спящия им син и прошепна в ухото й:
— Нашият син спи, малка моя. Нито една искра от огъня няма да стигне до неговата постеля или до съзнанието му, за да попречи на нашето сливане — той я дразнеше, хапейки ухото й.