На следния ден, решена да изпълни своя безсрамен план, Лия се събуди в отлично настроение. Но не и Сивия орел. Преследващите го спомени измъчваха ума и сърцето му. Тялото му копнееше за неговата любима Шали. Чудеше се дали тази пробождаща болка в сърцето и слабините му някога ще престане. Беснееше срещу силите, които му бяха отнели любимата. Тормозеше го и вината за неспособността му да защити жената, която обичаше, вина за физическото вълнение, което онази бяла пленница предизвикваше в слабините му. Само да не приличаше толкова много на любимата му… само ако мъжествеността му не копнееше за задоволяването, на което се радваше по-рано… ако духът му беше мъртъв, тогава защо желанията му също не умираха? Но той щеше да се справи с тая отвратителна сласт. Никога няма да въведе бяла жена в леглото си, нито една с изключение на бялата птичка на опустошеното му сърце. Когато минеше времето и той повече не можеше да устоява на подтика на предателската плът, щеше да се задоволи с някоя приемлива индианка. Може би жена, която също е загубила другаря си, ще задоволи физическите му копнежи и нужди, ще се грижи за него и за малкия му син. Никога не беше преживявал такава самота и мъка. Какво можеше да изпълни огромната пропаст в живота и сърцето му? Защо съдбата го остави сам? Смъртта не е ли егоистично предателство? Би ли понесъл да види как някоя друга заема мястото на Шали в шатрата и постелята му? Би ли могъл? Не, крещеше измъченото му сърце.
Но мозъкът му се възпротиви — а многото нужди на сина му, а работата, която трябва да се върши, а огненият повик на плътта? Бяха изминали почти дванайсет дни, откакто за последен път видя омайващата жена на своето сърце. От голямото страдание му се стори, че това нещастие е станало безкрайно отдавна. Не беше логично да вярва, че в един миг щеше да вдигне поглед и да я види, изправена пред него, усмихната, с протегнати ръце. Но как копнееше той за този блажен миг. Не, нямаше жива жена, която би могла да заеме мястото й, нито дори тази, която сякаш отразяваше лицето й в кална локва!
При първото хранене в този знаменателен ден Лия постави ръка върху бронзовите му гърди, усмихна се тъжно и прошепна на английски:
— Сърцето ми натежава, като гледам как дълбоко страдаш, Сив орел. Няма ли нещо, което бих могла да направя, за да успокоя мъката в сърцето ти? Как копнея да разсея мрака от погледа ти! Каквито и да са нуждите ти, аз съм тук, за да ти служа. — Лия го омайваше с миловидното си лице и нежния си тон. Сивия орел се чудеше какво ли би помислила, ако знаеше, че той разбира всяка дума, която тя произнася.
Но в случая Сивия орел грешеше. Преди два дни тя беше станала свидетел на странна сцена. Беше се скрила в храстите край реката, за да се облекчи и чу как Сивия орел и Говорещата скала минаха наблизо. За нейна изненада Сивия орел учеше Говорещата скала на английски! Той боравеше леко и свободно с нейния език. Това съвпадаше прекрасно с лукавата й игра…
Все едно че не знаеше за това му умение, Лия привика на помощ цялата си съобразителност, за да хване в капана мъжа, когото желаеше. Щеше да предложи утеха на Сияйната стрела, щеше да говори мило и нежно за Сивия орел и за Оглала. Нарочно щеше да произнася сякаш на себе си думи, които би искала той да чуе и на които да откликне.
Планът й задейства, но не в посоката, в която Лия се надяваше. Сивия орел все повече разбираше колко много тя го желае и колко зависим беше синът му от нея, осъзнаваше вълнението, което думите и настроенията й предизвикваха в тялото му. Чувството за вина и повикът на плътта постепенно пробудиха негодувание от привлекателността й, от факта, че тя, а не неговата Шали, е тук. Той се бунтуваше, че Лия се осмелява да се преструва на неговата изключителна жена и че открито разкриваше желанието си да легне в постелята му! За да отстрани изкушението, той и Сияйната стрела се присъединиха към Говорещата скала и Малкото цвете за късното ядене. До падането на нощта вождът изкусно бе успял да я избягва през целия този тежък ден — най-трудният след загубата на Шали. В сърцето му се прокрадваше нетърпимата истина — наистина времето за надежди бе отминало.
Много късно вечерта Сивия орел отиде до Свещеното място. Имаше нужда от успокоение и връзка с Великия дух. Седна със скръстени крака пред малък лагерен огън, ограден от огромни скали. Извади парче мескалин от една торбичка и го постави в устата си. Започна бавно да дъвче сухия кактус, който предизвиква халюцинации. Но тази пъпка от кактус беше стара и бе загубила голяма част от силата си. Извиканите представи не задоволиха желаните отговори, вместо това извикаха образа на Шали, спомени от миналите дни, когато бяха заедно и щастливи. Старото парче кактус не произведе нормалния краен ефект на спокойствие и добро настроение, а ужасна празнота и болка, която все още го изгаряше. Бягайки от мъчителните спомени за Шали, Сивия орел се запъти с олюляване към шатрата си.