— Това… би било лесно… след като… съм лежала в безсъзнание и… сте ме гледали не знам колко дълго! — завърши тя и се намуси.
Вбесен от намека й, той се разфуча:
— Едва днес пристигам. Обвиненията и нападките ти ме обиждат. — Бързо замени яростта си с нежност, забелязвайки нежелателния ефект от избухването си. — Не те ли е грижа колко много съм страдал за теб?
— Те биха могли да ти кажат тези неща! Имам само думата ти, че не си се възползвал от болестта ми — отхвърли тя доводите му.
— Преди приклада на Синята куртка да те удари по главата и да изличи любовта ни от нея, ти не би се усъмнила в думата и честта ми. Такава болезнена загуба не променя истината. Как мога да ти помогна, когато ти обръщаш сърцето и съзнанието си срещу мен? Погледни ме, Шали. Любовта ни беше силна и красива — как можеш да забравиш подобни чувства? Защо ме нараняваш по този начин? Не страдах ли достатъчно, докато в продължение на много луни те смятах за умряла?
Погледна очите му, после красивото му лице и мъжествена осанка. Ако съществуваше някаква необяснима бариера в съзнанието й, тя съвсем честно се бореше да я преодолее. Кое беше това великолепно същество, което й говореше тъй умолително и изговаряше такива тревожни думи, чиито очи я омайваха и искаха от нея да се съгласи? Ами ако казваше истината? Ако наистина й е съпруг и имат малко дете? А ако й се губят пет години от живота? А ако наистина е имала съпруг и син… това означаваше, че те… той…
Изчерви се, после пребледня и изведнъж я побиха студени тръпки. С пръстите на треперещата си ръка докосна долната си устна, като продължаваше да разглежда мъжа. Ръката й се сви здраво в юмрук и не усети как ноктите се впиха болезнено в дланта й. Брадичката й се разтрепери, очите й го стрелкаха с растящо недоумение. Изпоти се, а умът й бързо преценяваше положението. Ами ако той действително казва истината? Тези фатални думи отекваха в ума й…
— Аз… не… си спомням — най-накрая прошепна, неспособна да го нарече лъжец, докато той гледаше с нежност изплашеното й лице. — Не си спомням — каза отново и сълзи потекоха по бузите й. — Как изведнъж да приема един мъж и един живот, само защото се кълнеш, че са мои? Знам само, че това може да е някаква ужасна игра, а ти да си мой заклет враг.
Неразрешимият им проблем се изправи пред Сивия орел в цялата си ужасна реалност и го покоси както мълния поразява огромен дъб. Болезнено ясно беше, че тя наистина не го познава, нито пък си спомня общите зими и любовта им! Той я притисна силно и обеща:
— Не се безпокой, Тревисти очи. Щом се оправиш, мракът ще се разсее от съзнанието ти.
В нещастието си Шали се отпусна за миг в успокоителната му прегръдка. Докато той я целуваше непрестанно по лицето, я обзе ужас. Отдръпна се от него и извика:
— Не ме докосвай! Не ти вярвам! Никога по-рано не съм те виждала!
Смаян от омразата, с която произнесе думите и от студения й поглед, той се вкамени.
— Не знам какъв лош номер се опитваш да изиграеш, но няма да мине. Не съм луда! Остави ме да си ида вкъщи, моля те — помоли го искрено тя. — Чичо ще те възнагради, ако ме върнеш при него.
— Той е мъртъв! Всички във вашия форт бяха убити по време на битката! Аз те спасих и се ожених за теб. От твоите хора само ти и скаутът Кени са живи — повтори той, като прибави и нов факт.
— Джо Кени? Къде е той? Заведи ме при него — бързо поиска тя, отклонявайки го властно.
Удивен, той поклати глава и въздъхна шумно.
— Кени си тръгна оттук преди много зими. Живее в дървена къща на много, много луни оттук. Взе Мери О’Хара за жена. Нищо ли не си спомняш от онова време? — запита той, страхувайки се от отговора й.
— Откъде знаеш името на Мери? Как може Джо да се ожени за дете? — предизвика го тя, спомняйки си петнайсетгодишното момиче, което видя неотдавна за малко в Сейнт Луис. Наистина. Мери и Джо бяха приятели, но да се оженят? Не е възможно!
— Бялото момиче беше малко преди много години, Шали. Кода Кени ни каза, че те са се събрали, когато веднъж дойде в нашия лагер.
— Кода? — Повтори тя странната дума.
— Означава приятел. Кени и Сивия орел бяха кодас много отдавна. Ти си забравила също, че говориш моя език тъй добре, както аз говоря твоя.
— Как, когато не разбирам нищо, което ми казват? — възрази тя.
— Аз те научих на моя език през онези зими, които ти си забравила — бавно повтори Сивия орел, усмихвайки се търпеливо. Сигурно загубата на толкова много памет я обърква и плаши. Трябва да бъде твърд, но мил с жена си, докато спомените пак се върнат при нея. — Отново ще те науча на моите думи — заяви той с палава усмивка и смекчен поглед.
— Ако това, което твърдиш, е вярно — леко отстъпи тя — какво ще стане, ако никога не си спомня тези последни пет години?