— Спри! Как се осмеляваш да правиш нещо толкова долно! Пусни ме!
Очите му пламтяха от страст, тялото му беше напрегнато и просто пареше, дишаше шумно и учестено. Каква треска беше обхванала този як мъж? Шали се страхуваше да признае очевидното. Черните му очи я умоляваха и той изрече на пресекулки:
— Не отказвай онова, което и двамата желаем и от което се нуждаем, Шали. Прекарах много мъчителни луни без теб. Тялото ми изгаря от желание да те люби. Не ме отблъсквай. Не усещаш ли какво е имало между нас? Не можеш ли да почувстваш какво изпитвахме? Не се страхувай. Няма да те нараня. Прекарали сме много такива луни върху моето ложе. Нека ти докажа, че любовта беше по-силна от омразата, насладата — по-голяма от мъченията.
Какво й говореше той? Какви бяха тези силни чувства, които разтърсваха тялото и душата й? Не ги разбираше, тъй като не ги помнеше. След мъчителните спомени от миналото, сега тя внезапно откриваше такива диви и прекрасни усещания и толкова силна любов, че се обърка и изплаши. Но инстинктите и пламтящото й тяло разбираха и молеха за онова, което разумът й отказваше.
Ужасена, тя използва единствения аргумент, който можеше да измисли:
— Би ли изнасилил собствената си жена?
— Да изнасиля! — повтори той невярващо. — Аз искам да се любя с жена си, да й върна спомена как беше между нас. Не любовта наранява другия, а отблъскването й. Сърцето и тялото ми изгарят за теб. Ти нищо ли не чувстваш към мен? — Предизвикателно я погледна в очите.
Можеше ли честно да му каже не? Не би могла. Но все пак инстинктивно разбираше колко е опасно да каже да.
— Объркана и изплашена съм, Сив орел. Не те разбирам нито теб, нито положението. Не съм в състояние да отдам тялото си просто защото ти твърдиш, че съм твоя жена. За мен ти си непознат. Съпруг или не, аз не те познавам! Моля те, не ме насилвай. Ако го направиш, ще те намразя и ще се страхувам винаги от теб! — предупреди го тя.
Той се взря в нея, сърцето му преливаше от съмнения, тялото му пламтеше от огромна жажда. Отчаяно я желаеше, имаше огромна нужда от нея, но не се осмели да я прелъсти или да се възползва от тялото й.
— Не те ли интересува какво изпитвам аз и от какво се нуждая? Ти си мислиш само за Алиша. Къде е моята Шали и голямата ни любов? Трябва да избия Сините куртки, които я изтръгнаха от живота ми! — извика той. После скочи и изчезна в гората.
Когато най-накрая се върна, изглеждаше различен. Беше навъсен и мрачен. Нито й говореше, нито дори поглеждаше към нея. Безграничната му гордост страдаше. Изчезването и евентуалната гибел на Шали го бяха измъчили до крайност, а ето че на нейно място се появи Алиша. Но Шали все още я нямаше. При него беше това безчувствено и изпълнено с омраза бяло момиче! Дали неговата скъпоценна Шали някога щеше да се освободи от тъмницата, в която я държеше тази чужда жена? Колко дълго щяха да издържат умът и духът на Алиша, въплътени в тялото на неговата Шали?
Но нали някога Шали беше Алиша? Дали новата Алиша най-накрая пак щеше да се превърне в неговата Шали? Колко дълга и болезнена щеше да е тази борба? Дали бяха осъдени да изпитат отново същите беди като някога? След мъчителната раздяла как можеше да бъде търпелив и да обича Алиша, когато сърцето и тялото му искаха Шали? Защо Алиша се съпротивляваше и не позволяваше на Шали да възкръсне? Той й беше съпруг, който отчаяно имаше нужда от нея. Защо го нараняваше и го наказваше? Как можеше да докаже любовта и страстта, които и двамата изпитваха, когато тя отричаше думите ми и не му позволяваше да я докосне?
Двете големи изпитания на чувствата му, които Сивия орел напоследък преживя и едва издържа, изчерпаха способността му да и да разсъждава. Първо, предполагаемата смърт на Шали разкъса сърцето му. Солта на самотата и мъката се изсипа в отворената рана. Към всичко това се прибави и невъобразимият страх за живота на Сияйната стрела. Когато вече му се струваше, че няма да издържи, дойде спасителният обрат: Шали беше жива. Но сега раната му се разлюти отново: Шали не се върна, на нейно място се появи Алиша, която не го познаваше и не го обичаше!
Сивия орел се обърна се и погледна младата жена. Седнала върху бизонската кожа, тя приличаше на подплашена сърна. Сърцето му се обля с нежност и тъга, когато видя сълзи по бледите й страни и тя едва чуто прошепна: