— Съжалявам, Сив орел. Чистосърдечно ти казвам, че нямах намерение да те нараня толкова дълбоко. Но така разсъждавам и не мога да се променя. Моля те, бъде търпелив с мен. Опитвам се разбера какво ми се е случило. Старая се да се справя, но за това е нужно време. Толкова ли е трудно да го разбереш и приемеш? — тъжно го умоляваше тя.
Докато той си криеше от нея в гората, много мисли минаха през ума й. Той помнеше нея и любовта им, тя беше негова съпруга. Беше съвсем естествено той да я желае, за да се увери, че тя е жената, която най-неочаквано се е завърнала от гроба. Ако искаха да изградят нови отношения помежду си, щяха да са нужни усилия и разбиране от двете страни. Когато Шали сподели с него мислите си, той кимна примирено и се усмихна. Но в смеха му имаше някаква тъга, която безмилостно я прониза.
Младата жена се изправи и застана пред него, върхът на кестенявата й глава стигаше до сърцето му. Тя се усмихна и отбеляза разсеяно:
— Сега разбирам защо ме наричаш Мъничка. Ще се опитам да не го забравя, Уанмди Хота — обеща тя, лъчезарните й очи го молеха да направи същия компромис.
Той я погали по бузата, този път тя не се отдръпна от пръстите му. Той се засмя и каза:
— Трудно е и за двама ни, Шали. Само да не си спомнях тъй ясно какви бяха отношенията ни! Или ти да не ги беше забравила! Ще стане както кажеш. Ще ми бъде трудно да не те докосвам, макар че копнея да го правя. Не искам да те плаша. Но сърцето ми крещи да премахна студенината в очите и сърцето ти.
Тя обви ръце около кръста му и прилепи бузата си до разтуптяното му сърце.
— Може би няма да мине много време, преди да те обикна отново, Уанмди Хота. Дори сега, когато си ми непознат, чувствам сигурност и топлота до теб. Допирът и целувките ти ме карат да изпитвам толкова странни усещания. Но те ме объркват и плашат. Любовта трябва да дойде преди страстта. Разбираш ли?
Той трудно пое въздух, обви я с ръце и я притисна.
— Ша, мъничка моя. Виждам и чувам думите и страховете ти. — Той се отдръпна леко назад, хвана лицето й в ръцете си, вдигна го и се взря в очите й. — Ако любовта ни си е отишла, трябва да намерим нова. Засега достатъчно е, че си жива и тук с мен.
Когато тя се усмихна през сълзи, той я целуна леко. Преди да я пусне, тя го прегърна силно и му благодари. Вождът се засмя и игриво подръпна плитката й. Засега примирието беше по-важно, отколкото мъките и разочарованията му.
— Достатъчно силна ли си за езда? — запита.
— Да. Ша, Уанмди Хота — поправи се тя.
Той се разсмя доволно в отговор на старанието. След като хапнаха набързо, те се качиха на коня, за да изминат пътя, който силите й позволяваха. Засега помежду им настана спокойствие…
ГЛАВА ОСМА
Беше късно следобед, когато Сивия орел спря жребеца си до голямата река. Скочи пъргаво върху мократа земя, а после прихвана тънкия кръст на бялата жена и й помогна да слезе. Добре обучено и послушно, прекрасното животно се зае спокойно да гризе младата трева под копитата си. Ръцете на жената се плъзнаха от широките рамене на сиукския воин по мускулестите му гърди.
Той се усмихна и нареди:
— Пийни вода и си почини, Шали. Ако си много уморена да яздим по-нататък, ще останем на лагер тук за през нощта. — Треперещите й от умора ръце върху гърдите му подсказваха, че има нужда да почине една нощ. Все пак най-добре да я остави сама да избере.
— Съжалявам, че толкова те притеснявам, Сив орел, но се чувствам изтощена. Това е най-голямото усилие, което съм правила от много дни. Разбирам, че си нетърпелив да се приберем вкъщи, но може би по-добре да починем малко.
— Разумът и тялото ти трябва да бъдат подготвени за неизвестното, когато стигнем до лагера. Най-добре е да се отпуснеш сега — намекна той.
Неизвестното ли? Точно с това скоро щеше да се сблъска.
— Прав си. Да ти помогна ли да съберем малко дърва? — предложи тя.
— Не, ти седни и почивай. Скоро ще се върна. Конят ще те пази — каза той весело, погалвайки муцуната на любимото си животно. Говореше тихо на Апалуза, като че ли петнистото животно разбираше какво му нарежда.
Вождът постла бизонската кожа върху земята и я остави сама. Тя коленичи и загреба шепа вода, намокри лицето си да се ободри. Възхитена от коня, тя потърка врата му и му заговори. Странно, той позволи да го докосне непознат и се приближи към нея, сякаш разбираше думите й. Шали се засмя, когато жребецът завря муцуна в отворената й длан.
— Съжалявам, Чула, но тази вечер няма какво да ти дам. — Оскуба шепа млада трева, а той я изяде от ръката й, като внимаваше да не я ухапе.
— Ти и господарят ти сте си лика-прилика, Чула — отбеляза Шали, забелязвайки колко си приличат по великолепие и неповторимост. Двамата бяха големи и горди, бяха добре обучени и винаги нащрек. Излъчваха благородство, нежност, но и голяма сила. Бяха като цвете — съвършено сливане на жизненост и красота.