Детето успя да схване по-голямата част от думите на баща си. Но за щастие едно не му дойде наум — че майка му не познава никого от тях! То не би разбрало такова невероятно нещо.
— Ще играем на една игра, Сияйна стрела. Това е съревнование. Ще видим от кого Шали ще научи повече думи — предложи баща му.
Детето се засмя, играта му хареса.
— Аз ще спечеля, тате. Сияйната стрела ще я научи на повече думи на Оглала — похвали се то.
Щом Сивия орел преведе думите на детето, Шали се усмихна и отново го прегърна.
— Ваете чедаке, микенкше — измърмори тя.
— Лъжеш, тате — закачи го весело то, когато майка му му каза, че го обича и че е нейно дете.
Когато преведоха това, всички се засмяха. Може би положението не е чак толкова тревожно… Омекналият поглед на Шали срещна пламтящите очи на Сивия орел. Там прочете благодарност и успокоение. Той се усмихна и кимна:
— Не забравяй, Мъничка моя, тук те обичат и имат нужда от теб — прошепна в ухото й той.
Тя се засмя и плъзна ръка около кръста на Сивия орел, когато той пое детето от ръцете й. В началото Сияйната стрела се възпротиви на последвалите му думи, с които го помоли да остане при Малкото цвете и Говорещата скала още няколко дни, докато Шали укрепне. Но тъй като беше послушно дете, той се вслуша в доводите на баща си. Детинският му ум уловил слабостта и объркването на майка му. Щом се разбраха, Сивия орел поведе Шали към тяхната шатра и там срещнаха една бяла жена.
Шали и Лия се взряха една в друга.
— Не мога да повярвам! Смятах, че си умряла! Как те намериха? — извика Лия. Учудването й прикри омразата и разочарованието й.
Объркана и смутена, Шали запита:
— Коя си ти?
Лия ококори очи от удивление, тъй като погледът на Шали издаваше пълно неведение. Лия премести очи към настръхналото лице на Сивия орел.
— Какво й е станало? — запита тя с тон, сякаш имаше право на обяснение.
Сивия орел бутна настрана нахалната робиня и повлече Шали към шатрата.
През рамо Шали стрелна побледнялото лице на бялото момиче.
— Коя е тя, Сив орел? Защо си толкова груб с нея?
— Тя е бяла робиня. Няма право да ми задава въпроси — озъби се той с неудържим гняв, спомняйки си дръзките опити на Лия да го съблазни, да го опозори и унизи в най-тежкия за него момент. Как се осмеляваше тя да се обръща към любимата му и да й крещи! Как беше дръзнала да се отнася тъй нагло с него!
— Бяла робиня? Искаш да кажеш, че е пленница тук? — настоя Шали.
— Тя принадлежи на баща ми. Помага му. Баща ми е стар и няма съпруга — обясни той.
— Значи е… жена на баща ти?
— Хия! — ядосано избухна Сивия орел, преди да овладее гнева си. — Бягащия вълк никога не би се омърсил да докосне бяла робиня! Нито един боец от Оглала не би паднал толкова ниско!
Смаяна от яростта и обидните думи, тя заяви:
— Но аз също съм бяла! Да не би да си се омърсил и честта та да е накърнена задето си с мен? — Нейният темперамент запламтя с не по-малка сила. — Така ли гледаш на мен? Така ли се чувстваш? Защо се ожени за мен, след като в сърцето ти има такова презрение?
Разбирайки грешката си, той бързо отвърна:
— Ти си полуиндианка! Ти си дъщеря на Черния облак.
Тя престана да му възразява, размишлявайки върху противоречието в думите му — по-рано и сега.
— Защо беше толкова неприятно изненадана, че ме вижда жива? Приятелка ли ми е била? По едно и също време ли сте ни хванали?
— Лия твоя приятелка? Каква лудост! Лия беше пленена миналото лято от Бялата стрела и беше дадена на баща ми като робиня, която да се грижи за него. Никога не е била твоя кода! Тя е само една робиня.
— Но защо ти се държа така с нея? Как може да си толкова груб към една беззащитна пленничка? Защо я мразиш толкова много? Не те разбирам. Изглеждаше смутена, може би е загрижена за мен. Защо не й отговори или не ме остави аз да говоря с нея?
— Тя не се е загрижила за теб. Разстроена е, защото си се върнала при мен! — презрително изрече той, споменавайки нещо, което не искаше да й казва.