— Уморена съм. Мога ли да си почина сега?
— Ша. Истинма.
Поглеждайки го объркано, той каза:
— Да, спи.
Отиде и легна. Той докосна бузата й и се усмихна.
— Скоро всичко ще се оправи, малката ми.
— Дали, Сив орел?
— Ша.
Тя се засмя и затвори очи. Той се готвеше да излезе, когато тя отново ги отвори и добави:
— Съжалявам, Сив орел. Наистина.
— Ваете Чедаке, Шали. Истинма, Пи-Зи Иста. Тя се усмихна, вече знаейки тези думи, и заспа.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Неспирни ритмични удари на барабан разбудиха Шали. Тя седна и се огледа. Не беше тътен на гръмотевица, а някаква музика. Тя не знаеше какво трябва да направи — дали да остане в леглото или да излезе навън. Какви бяха тези странни хора? Ами този мъж с променливи настроения, който преди няколко дни нахлу в живота й и се стремеше да обсеби сърцето и тялото й? Потърка сънените си очи в очакване съзнанието й да се проясни.
Сивия орел се наведе и влезе в шатрата, устремен право към нея. Седна на постелята с кръстосани крака.
— Да не би кан кега да те е смутила почивката ти?
Схващайки, че е озадачена, той се усмихна и каза:
— Барабани от котлета. Нашите хора празнуват завръщането ти при нас.
Празненство без почетния гост? Сякаш четейки скептичните й мисли, той добави:
— Казах им, че си слаба от пътуването и все още не си добре. Сигурен бях, че толкова много хора на едно място могат да те изплашат. Ще пеят, ще танцуват и ще отправят благодарност към Великия дух. Искаш ли да излезеш и да поговориш с тях?
В морскозелените й очи пролича истински ужас.
— Не! — изкрещя тя веднага, представяйки си стотици непознати, които очакват нещо от нея. — Мисля… че ще е… по-добре, ако се срещам с по няколко души, Сив орел. Дали ще се обидят, ако не изляза тази вечер?
— Хия, Шали. Те знаят, че си ранена и слаба. Не съм им казал, че си си загубила паметта, молех се с връщането ти у дома мислите ти да се върнат — разсъждаваше той.
Неохотно тя му каза:
— Съжалявам, Сив орел, но не си спомням нищо — нито теб, нито нашия син. — А ако паметта й никога не се върне? Колко време щеше да мине, докато приеме това място за свой дом, а Оглала — за свой народ, а този мъж и детето му за свое семейство?
— Защо винаги го наричаш мой син? Той е наш — наблегна вождът. — Трябва да престанеш да се съпротивляваш на фактите. Мисли за него като за свой син, наш син. Аз съм твоят съпруг, а това е нашият дом. Трябва да си повтаряш тези мисли — окуражи я той.
— Сияйната стрела добре ли е? Как приема тази странна новина?
— Той е дете. Нито вижда, нито разбира колко е дълбок този проблем. Но ако се отнасяш към него като непозната, той ще се досети. Умът му е остър и бърз, ще разбере, че нещо не е наред. Ще бъде огорчен дълбоко, също като мен. Ти си смела, Шали, трябва да победиш страха и съмненията си.
— За теб е много просто да го кажеш, Уанмди Хота, но за мен е трудно да го направя. Толкова много неща се случиха, откакто дойдох в съзнание. Ти ми разказа такива невероятни и ужасни факти. Нужно ми е време, за да ги осъзная. Единственият живот, който си спомням, е мъртъв от години, сега трябва да свикна с народ и семейство, които не познавам. Постави се на мое място.
— Как е възможно да се превърна в Шали? — запита той, неразбирайки какво иска да каже.
— Мисълта ми беше, опитай се да си представиш как се чувствам и какво мисля. Ако някоя сутрин се събудиш и аз ти кажа същите неща, както ти на мен? Една непозната седне до теб и започне да ти се кълне, че ти е жена? Ако сложех някое дете пред очите ти и ти кажа: Сив орел, това е твоят син? Ако ти кажа, че всичките ти хора са избити? Ако си заобиколен от бели и не разбираш и думичка от езика им? Ако последното, което си спомняш като станало вчера, се е случило преди пет години?
— Бих повярвал, че ми казваш истината. Ще знам, че Великият дух държи паметта ми при себе си и решава кога ще е най-добре да ми я върне. Щях да се боря, за да си върна спомените обратно в сърцето и ума си. Щях да приема онези, които ме обичат и имат нужда от мен. Но аз съм воин, а не жена. Нито разсъждавам, нито мисля като уиниан. Теб те е страх и си объркана. Ти трябва дори още по-усърдно от мен да се помъчиш да си спомниш миналото.
В известно отношение той я разбираше, но в друго — не. Мъжете се ръководят от тялото и логиката, а жените — от чувствата. Но може би тя не се опитваше достатъчно усърдно. Не биваше да слага на кантара само своя живот и щастие, а трябваше да мисли и за другите.
— Добре, Уанмди Хота, ще се опитам да бъда смела и да помагам. Ще се боря, както каза. Но трябва да ме научиш как. Помогни ми — помоли го тя сериозно.