Джейн Клозън затвори телефона, взе книгата в скута си и внимателно разгледа снимката на дома за сираци.
— Всичко е същото, като се изключи името на табелата — каза тя.
— Съжалявам — каза Сюзън тихо.
— Недейте. Дори когато Дъглас беше толкова състрадателен и грижовен, аз пак не можах да се освободя от тягостното чувство, че нещо с него не е наред.
Затвори книгата, погледна корицата и се засмя.
— Джери сигурно се обръща в гроба си — въздъхна тя. — Искаше фондацията да носи техните имена — нейното и на Александър. Пълното й име беше Виргиния Мари, и оттам Джери, както я наричаха всички. Глупачката беше забравила, че първата съпруга на Александър също се казваше Виргиния. И както виждам, младият Алекс ги е накарал да сложат снимката на родната му майка на всички книги на фондацията.
— Браво на него! — каза Сюзън и двете се засмяха.
98
Дъглас Лейтън вече знаеше какво означава да се чувстваш като хванато в капан животно. Беше позвънил на Джейн Клозън от един телефон в хотел недалече от болницата, с очакването, че ще може да отиде направо в стаята й и да вземе необходимия подпис.
„Глупак такъв — каза си той. — По този начин ти я предупреди. Тя може и да умира, но мозъкът й работи. Сега ще се обади на Хюбърт и ще му каже да се свърже с банките. Ако това стане, с теб е свършено, а хората, с които си имаш работа, не приемат извинения.“
Трябваше на всяка цена да се сдобие с парите. Той потръпна при мисълта какво щеше да стане с него, ако не върне дълга си към казиното. Само ако онзи ден не си беше въобразил, че му върви! Намерението му беше да сложи парите, получени с подписа на Джейн Клозън в отделна сметка за пътуването си. Но после отиде в казиното, защото наистина имаше чувството, че този ден страхотно му върви. И известно време нещата наистина стояха така. В един момент беше спечелил почти осемстотин хиляди долара, но после загуби всичко, че и няколкостотин хиляди отгоре.
Казаха му, че до следващия ден трябва да си върне дълга, но той знаеше, че ако изчака до утре, всичко може да е свършено. Дотогава Сюзън Чандлър без съмнение щеше да разполага с повече информация за него. И щеше със сигурност да посети госпожа Клозън. Не беше изключено дори да се обадят в полицията. Проблемът беше Сюзън Чандлър. Всички неприятности бяха започнали от нея.
Той стоеше на телефона и се мъчеше да реши как да действа оттук нататък. Дланите му бяха лепкави от пот. Забеляза как жената от съседния телефон го наблюдава с любопитство.
Можеше да пробва един ход, който евентуално би могъл да му донесе успех. Но „евентуално“ не беше достатъчно. Успехът му беше нужен на всяка цена. Какъв беше телефонният номер на Хюбърт Марч?
Хвана Хюбърт точно когато тръгваше за офиса. Въпросът, с който Хюбърт го поздрави: „Дъглас, каква е тази история?“ потвърди съмненията му, че госпожа Клозън вече му е позвънила.
— Аз съм при госпожа Клозън — каза Дъг. — Опасявам се, че тя от време на време губи чувство за реалност. Мисли, че е възможно наскоро да ти се е обадила в подобно състояние и се извинява за всичко, което евентуално ти е казала.
Изпълненият с облекчение смях на Хюбърт Марч беше като балсам за душата на Дъглас Лейтън.
— Аз нямам нужда от извинения, но се надявам, че ще се извини на теб, момчето ми.
99
Джим Кърли закара Алекс Райт до летище „Кенеди“ и остави куфарите му до бордюра с линията за регистрация.
— Много е натоварено в този час, господин Алекс — каза той, докато се озърташе нервно към полицая, който се въртеше наоколо и заплашваше с глоба колите, които се задържаха твърде дълго до бордюра.
— Какво очакваш да бъде в девет часа сутринта в понеделник, Джим? — попита Алекс Райт. — Влизай обратно в колата и изчезвай, преди да са ме хванали да плащам глоба. Освен това помниш ли какво ти казах?
— Разбира се, господин Алекс. Да се обадя на доктор Чандлър и да й кажа, че съм на нейно разположение.
— Точно така — каза Алекс окуражително. — И?
— И тя може би ще ми даде подходящите аргументи, за това как няма нужда от кола и от сорта. На това място аз трябва да кажа: „Господин Алекс ви умолява да ми позволите да ви бъда в услуга, но при едно условие — доктор Чандлър не може да вози свой приятел в тази кола“.
Алекс Райт се засмя и тупна своя личен шофьор по рамото.
— Знам, че мога да разчитам на теб, Джим. А сега тръгвай. Този полицай трябва да си изразходи кочана и вече се е запътила към моята кола.