— Сигурна съм, че това няма нищо общо с причините за смъртта й — заяви Сюзън.
Няколко минути по-късно, докато изпращаше пациентката си до вратата, Сюзън получи обемист пакет. Подателят беше „Снимки на презокеански пътешествия, ООД“, Лондон.
— Аз ще го отворя, докторе — предложи услугите си Джанет.
— Не е необходимо — каза й Сюзън. — Просто ми го остави. Щом свърша, ще се заема с него.
Имаше насрочени часове до късно следобед и приключи с последния си пациент едва в седем. Най-накрая щеше да прегледа снимките, които може би щяха да й разкрият лицето на мъжа, отнел живота на Реджайна Клозън и на още толкова други жени. Нямаше търпение. Самоличността на този убиец трябваше да бъде разкрита, преди да е умрял още някой.
Имаше и друга причина, която я караше да бърза, и тя беше особено важна за Сюзън: искаше да каже на умиращата Джейн Клозън, че мъжът, който й бе отнел дъщерята, нямаше да разбие и друго майчино сърце.
101
Доналд Ричардс пристигна по разписание на летището в Уест Палм Бийч в девет часа сутринта в понеделник. Там беше посрещнат от представители на своя издател и откаран до „Либърти“ в Бока Рейтън, където в десет и половина трябваше да раздава автографи. Когато пристигна, беше приятно изненадан, че хората вече се бяха струпали и го очакваха.
— Освен това приехме и четиридесет поръчки по телефона — увери го продавачът. — Надяваме се, че вече пишете продължение на „Изчезнали жени“.
„Още изчезнали жени? Не, не мисля“ — каза си Ричардс, докато се настаняваше на масата, сложена специално за него. Извади писалката си и започна да подписва. Знаеше какво му предстои този ден и освен това знаеше какво трябва да направи. Беше изключително напрегнат.
Един час и осемдесет подписани книги по-късно той беше на път за Маями, където по график трябваше да раздава автографи от два часа.
— Съжалявам, но само подписи, никакви лични послания — каза той на собственика на книжарницата. — Възникна нещо непредвидено и трябва да тръгна оттук точно в три часа.
Няколко минути след три той отново се намираше в колата.
— Следваща спирка Фонтенебло — каза весело шофьорът.
— Следваща спирка е летището — поправи го Дон.
В четири часа имаше самолет за Ню Йорк. Надяваше се, че ще успее.
102
Дий пристигна в Коста Рика в понеделник сутринта и от летището веднага се отправи към пристанището, където нейният пътнически кораб „Валери“ току-що бе пуснал котва.
В понеделник след обяд без особен ентусиазъм тя се присъедини към групата за разглеждане на забележителности. Когато импулсивно взе решение да предприеме това пътуване, идеята й се струваше страхотна. „Голямото бягство“, както го нарече баща й. Сега вече не беше толкова убедена, че е така. Освен това, след като беше пристигнала тук, тя не можеше да вземе решение от какво точно бяга.
Когато се върна на „Валери“ мокра до кости от внезапно рукнал проливен дъжд в тропическата гора, беше обзета от съжаление, че не отложи пътуването. Да, кабината й беше прекрасна и дори имаше своя собствена веранда. Освен това беше ясно, че спътниците й са много сърдечни хора. И въпреки това тя се чувстваше неспокойна и дори тревожна — просто усещаше, че времето не е подходящо да отсъства от Ню Йорк.
Следващата спирка по маршрута беше за другия ден — на островите Сан Блас в Панама. Корабът щеше да пристигне в пристанището по обяд. Може би щеше да бъде най-добре да хване самолет оттам и да се върне в Ню Йорк, помисли си тя. Винаги можеше да каже, че не се е чувствала добре.
Когато излезе на палубата, Дий вече твърдо беше решила на другия ден да се опита да се прибере у дома. Имаше много неща, за които трябваше да се погрижи в Ню Йорк.
Точно когато излизаше от асансьора, каютната стюардеса я спря.
— Току-що специално за вас пристигна най-красивият букет — каза тя. — Сложих го на шкафа ви.
Забравила всичко, Дий се втурна в кабината си. Там завари ваза с двайсет и четири златисти рози. Бързо прочете картичката, подписана: „Познайте от кого?“.
Дий стисна картичката в шепата си. Не се налагаше да се сеща. Тя просто знаеше кой е изпратил цветята.
На приема в събота вечерта, когато размени мястото си със Сюзън, Алекс Райт й беше казал: „Радвам се, че Сюзън предложи да седнете до мен. Не мога да понеса една толкова красива жена да седи самотна. Предполагам, че приличам на баща си повече, отколкото си давам сметка. Втората ми майка беше красива като вас и също беше самотна вдовица, когато баща ми се запозна с нея на едно пътешествие. Той я спаси от самотата й като я направи своя съпруга“.