Сюзън долавяше над себе си познат глас, но главата й се пръскаше от болка и тя не смееше да отвори очи.
„Какво става с мен? — запита се тя. — Алекс Райт беше тук, но кой ме удари?“ Преди да изгуби съзнание, го беше зърнала за миг. Той беше с дълги сплъстени коси, носеше шапка и протрит анцуг.
После онова, което чуваше, стигна до съзнанието й и тя отвори очи. Лицето му беше само на сантиметри от нейното. Очите му блестяха, искрящи с онова безумие, което беше виждала у пациенти, които се държаха под ключ.
„Той е луд!“ — помисли си тя. Вече можеше да го познае — това бе Алекс — с тази сплъстена перука! Алекс в тези дрипави дрехи! Алекс, чиито очи бяха като остри късчета тюркоаз и се забиваха дълбоко в нея.
— Имам и покров за теб, Сюзън — прошепна той. — Макар че ти не беше една от самотните дами, реших, че трябва да го получиш. Съвсем същият е, какъвто носеха и останалите.
Той стана и тя видя, че държи в ръце дълъг найлонов чувал, подобен на онези, в които слагаха скъпите дрехи. „О, господи! Той ще ме удуши!“
— Извършвам го съвсем бавно, Сюзън. Това е любимата ми част. Искам да наблюдавам лицето ти. Искам да предчувстваш момента, когато въздухът ще свърши и ще започне последната битка. Затова ще го направя бавно и няма да те загръщам съвсем плътно. Така ще умираш по-дълго, поне няколко минути.
Той коленичи, повдигна краката й и плъзна найлоновия чувал под нея така, че долната част от тялото й остана вътре. Тя се опита да го изрита, но той се наведе над нея и впи поглед в очите й, докато го издърпваше нагоре, така че да закрие ханша, а после и кръста й. Съпротивата й беше безрезултатна и дори не му попречи да продължи да плъзга найлоновия чувал все по-нагоре по тялото й. Накрая, когато стигна до врата й, той спря.
— Разбираш ли, скоро след смъртта на майка ми, баща ми предприе пътешествие по море — обясни той. — На кораба срещнал Виргиния Мери Оуен, самотна вдовица, или поне така твърдеше. Беше като момиче, изобщо не приличаше на майка ми. Наричаше се „Джери“. Беше с трийсет и пет години по-млада от баща ми и много привлекателна. Той ми каза, че тя обичала да пее на ухото му, докато двамата танцували. Любимата й песен била „Ти ми принадлежиш“. И знаеш ли как си прекараха медения месец? Проследиха текста на тази песен, като потеглиха от Египет.
Сюзън наблюдаваше лицето на Алекс. В момента той очевидно беше погълнат от своя разказ. Но през цялото време ръцете му не преставаха да си играят с найлона и Сюзън знаеше, че всеки момент щеше да го дръпне над главата й. Помисли си да се разкрещи, но кой щеше да я чуе? Шансовете й да избяга бяха практически равни на нула. Тя беше съвсем сама с него в една, по всяка вероятност, съвсем пуста сграда. Дори Неда си беше тръгнала необичайно рано тази вечер.
— Моят баща беше достатъчно умен да накара Джери да подпише предбрачен договор, но тя ме ненавиждаше толкова силно, че направи всичко, на което беше способна, за да го убеди да основе фондацията и да не ми остави парите. Моята роля щеше да бъде аз да ги управлявам. Тя убеждаваше баща ми, че огромната заплата, която ще получавам, докато раздавам парите му, ще ми бъде предостатъчна. Тя му втълпяваше, че по този начин имената им ще бъдат обезсмъртени. Известно време той се противеше, но после отстъпи. Последното зрънце, което наклони везните в нейна полза беше резултат на собствената ми небрежност — Джери намери и даде на баща ми един доста инфантилен списък, който си бях направил. В него бях включил нещата, които исках да си купя веднага щом получех контрол над парите. Намразих я за това и се заклех пред себе си, че ще се разплатя с нея. Но тя умря веднага след баща ми и аз така и не дочаках своя шанс. Можеш ли да си представиш колко беше потискащо? Да я мразиш с такава страст и тя изведнъж да те лиши от удовлетворението да й отнемеш живота?
Сюзън изпитателно се взираше лицето му, както се бе навел над нея с този отвлечен поглед в очите.
„Той е абсолютно луд. Луд е и скоро ще ме убие. Точно както е убил всички останали!“
105
В осем часа същата вечер Дъг Лейтън седеше на игрална маса в едно от не чак толкова модерните казина на Атлантик Сити. Чрез бърза финансова операция беше успял да се сдобие с парите, които му бяха необходими да погаси дълговете си от предишното посещение, но все още вратите на любимото му казино оставаха затворени за него. За много хора, които го познаваха в Атлантик Сити, Лейтън си беше спечелил репутацията на използвач, който не си плаща дълговете.
Хората, с които се беше разплатил обаче, отпразнуваха случая, като го заведоха на обяд. В известен смисъл Дъг почувства облекчение от развоя на събитията. Рано или късно одиторите щяха да го пипнат, че краде от фамилна фондация „Клозън“, а и съществуваше съвсем реална възможност Джейн Клозън да се свърже повторно с Хюбърт Марч; тя можеше да го убеди дори да се обади в полицията. Предупреден, той възнамеряваше да се измъкне, с половиния милион, който беше докопал днес. Трябваше да го направи, преди да е станало твърде късно. Вече си беше резервирал билет за полета до Свети Томас. Оттам щеше да стигне до някой от островите, където нямаше споразумение за екстрадиране в Щатите. Точно това беше направил и неговият баща… без изобщо да го хванат.