Половин милион можеха да купят добро начало на нов живот. Лейтън го знаеше и беше твърдо решен да напусне страната с тази сума.
— Не можеш да си отидеш, без да си опиташ късмета за последен път — каза един от новите му приятели.
Дъг Лейтън прецени предизвикателството; определено имаше чувството, че късметът този път няма да му изневери.
— Добре, може би една ръка на карти — съгласи си се той.
Беше само девет часа, когато напусна казиното. Без да си дава сметка къде се намира, той се отправи към плажа. Вече нямаше начин да се сдобие с нужните пари; парите, с които беше задлъжнял към онези приятели, които отново го бяха измъкнали, когато късметът му изневери за последен път. С него беше свършено. Знаеше какво го очаква. Присъда за злоупотреба. Затвор. Или по-лошо.
Той си съблече сакото и постави отгоре му портфейла и часовника си. Беше го прочел някъде и му се стори разумно.
Чуваше рева на прибоя. Пронизващ студен вятър се извиваше над океана и вдигаше огромни вълни. Беше останал само по риза. Започна да трепери. Запита се колко ли време ще му е необходимо да се удави и реши, че това е едно от онези неща, които няма как да разбереш, преди да си ги извършил. Също като толкова други неща в живота му.
Пристъпи плахо във водата, после направи нова, по-голяма крачка.
„За всичко е виновна Сюзън Чандлър — помисли си той, когато ледената вода сграбчи глезените му. — Само ако не се беше набъркала, никой нямаше да разбере и щях да си стоя още години във фондацията…“
Той рязко пое въздух заради студа, задържа го и продължи напред, докато краката му вече не докосваха дъното. Една голяма вълна го подхвана, друга го блъсна и той се задави и потъна в ледения мрак, подмятан от вълните. Помъчи се да не се съпротивлява.
Отправи безмълвно проклятие към Сюзън Чандлър. Това беше последната свързана мисъл на Дъглас Лейтън.
106
Дон Ричардс се качи на самолета за Ла Гуардия в последната минута. Полетът не беше директен. Изруга прекъсването в Атланта, но нямаше какво да направи. Още щом се издигнаха над летището и стана възможно да използва телефона си, той позвъни в кабинета на Сюзън Чандлър.
— Съжалявам, доктор Ричардс, но в момента тя е с пациент и не мога да я прекъсна — уведоми го секретарката й. — С удоволствие ще приема съобщение и ще й го предам по-късно. Зная със сигурност обаче, че веднага след този пациент има и друг, тъй че може би няма да…
— До колко часа ще бъде там доктор Чандлър? — попита Дон нетърпеливо.
— Господине, има пациенти до седем часа, но по-рано спомена, че след това ще работи по документацията.
— Тогава, моля ви, запишете следното съобщение, точно както ви го диктувам: „Дон Ричардс трябва да ви види относно Оуен. Самолетът му каца около осем часа. Ще ви вземе от кабинета ви. Чакайте го“.
— Ще го оставя на бюрото си на място, където непременно ще го види, господине — каза секретарката с леко хладен тон.
И вероятно Сюзън наистина щеше да го намери, ако листчето не беше скрито под телефона.
Стюардесата предлагаше питиета и закуски.
— Само кафе, ако обичате — каза Дон Ричардс. Знаеше, че главата му трябва да е бистра.
„По-късно със Сюзън ще си пийнем и ще вечеряме заедно — помисли си той. — Ще й кажа нещо, което тя вече подозира — че човекът, с когото бедната Каролин се опитва да говори, се казва Оуен, не Уин“. Откакто беше видял името Оуен, оградено с кръгче и на двата списъка, които лежаха върху писалището в апартамента на Сюзън, мисълта му непрестанно се връщаше към него. Накрая реши, че това е най-вероятното обяснение.
Освен това щеше да каже на Сюзън — и това бе причината толкова да бърза да се върне в Ню Йорк — че който и да е Оуен, той по всяка вероятност е убиецът. И ако не грешеше, Сюзън беше застрашена от смъртна опасност.
„Аз участвах в предаването на Сюзън, когато се обадиха и Каролин, и Тифани — помисли си Дон, докато се взираше в потъмняващото небе. — Каролин за малко не бе убита от този камион. Тифани бе намушкана с нож и намери смъртта си на онзи паркинг. Убиецът няма да спре дотук, за да запази своята тайна, каквато и да е тя.“