„Казах на Сюзън, когато участвах в предаването й, че моята цел е да помогна на жените да се пазят сами, да чувстват и да разбират предупредителните сигнали за опасност. Прекарах четири години да се гневя на себе си с мисълта, че съм можел да спася Кати. Сега разбирам, че не съм бил прав. Предчувствието е чудо, но ако можехме да върнем тези последни няколко минути заедно, аз пак нямаше да й кажа да си остане вкъщи.“
Облаците се носеха покрай самолета като вълни, които се плъзгаха покрай корпуса на кораб. Дон се замисли за двете пътувания, които се беше опитал да предприеме през последните две години — кратки пътешествия до Карибите. И в двата случая беше слязъл на първото пристанище. Непрестанно виждаше образа на Кати във водата. Знаеше, че повече няма да е така.
Тревогата не му даваше мира. Сюзън нямаше да продължава по този път сама, реши Дон. Беше твърде опасно. Много по-опасно, отколкото тя предполагаше.
Самолетът кацна в осем без петнайсет.
— Останете с нас и се отпуснете — обяви капитанът. — Тази вечер трафикът е доста натоварен и в момента всички изходи са заети.
Когато Дон слезе от самолета, беше осем и десет. Той се втурна към един телефон и позвъни в офиса на Сюзън. Никой не вдигна и той затвори, без да остави съобщение.
„Може би е приключила по-рано и си е отишла вкъщи“ — помисли си той. Но и в апартамента й не вдигна никой, включи се само телефонният секретар.
„Вероятно трябва отново да опитам в офиса“ — каза си той. — „Може току-що да се е освободила.“ И отново никакъв отговор. Този път обаче реши да остави съобщение.
— Сюзън — каза той, — ще мина през офиса ви. Надявам се, че сте получила съобщението, което оставих по-рано на секретарката ви и все още сте там. С малко късмет след половин час съм при вас.
107
— Сюзън, навярно разбираш защо съм толкова гневен. Джери виждаше моето задължение да ръководя фондацията като форма на поетична справедливост. Всеки ден трябваше да подписвам чекове за раздаване на пари, които ми принадлежаха. Представяте ли си? При основаването й преди шестнайсет години тя струваше сто милиона долара. Сега нейната стойност е милиард, и основната заслуга за разрастването й е лично моя. Но независимо от това колко пари има в касите, аз продължавам да получавам своята нищожна заплата.
„Трябва да го накарам да продължава да говори — помисли си Сюзън. — Кога идват чистачките?“ — запита се тя и после си спомни с отчаяние, че те изпразваха кошчетата за боклук, когато госпожа Кетлър пристигна в шест. Това означаваше, че са си отишли отдавна.
Сега пръстите му галеха гърлото й.
— Аз наистина мисля, че можех да бъда щастлив с теб, Сюзън — продължи той. — Ако се бях оженил за теб, можех да се опитам да загърбя миналото. Но, разбира се, това не можеше да стане, нали? Онази вечер ти изпрати Дий да заеме твоето място на масата. Направи го, защото не искаше да бъдеш с мен, нали? Това беше причината.
„Зная, че не се чувствах спокойна в събота вечерта — помисли си Сюзън. Но дали причината наистина беше тази? Смятах, че е заради онова, което по-рано същия ден Нат Смол ми разказа за смъртта на Абдул Парки.“
Нат Смол. Той също беше свидетел. Нима Алекс щеше да се добере и до него?
— Алекс — изрече тя, а гласът й потрепери. — Няма никакъв смисъл да ме убиваш. Утре в офиса ми ще бъдат доставени още стотици снимки. Тях няма да успееш да унищожиш. В полицията ще ги огледат една по една. Ще гледат най-вече хората на заден план.
— Пера на вятъра — измърмори Алекс с безучастен тон.
— Някой ще те разпознае, Алекс. Ти не ходиш на многолюдни празненства и въпреки това първата вечер, когато се съгласих да изляза с теб, ти спомена, че си срещнал Реджайна на прием във „Фючърс Индъстри“. А там е имало много хора, Алекс. Нещо започна да ме безпокои във връзка с теб още онази вечер.
— Пера на вятъра — каза той отново. — Но, Сюзън, ти си тази, която разпиля моите. Зная, че не мога да продължавам още дълго, но ще приключа мисията си, преди някой да ме е спрял. Помниш ли песента? „Виж джунглата, окъпана от дъжда“. Знаеш ли кой беше в джунглата днес? Дий. Тя беше на екскурзия в тропическата гора в Коста Рика. Почти същото е. Утре хората ще те оплакват, когато тялото ти бъде намерено. Но това няма да стане преди девет часа сутринта. А по същото време двамата с Дий ще закусваме заедно в Панама. Нейният кораб пристига в осем и аз ще я изненадам, като я пресрещна там. Приготвил съм й и тюркоазен пръстен. Тя ще намери в него дълбок смисъл.
Той млъкна за момент.