Движението беше необичайно натоварено, дори и за това време на деня.
„Между четири и пет е най-безнадеждният час да си хванеш такси“ — помисли си тя, докато оглеждаше евентуалните пътници, които напразно се опитваха да спрат някакви таксита, а те всички сякаш се бяха наговорили да си сложат знак, че в момента не са на работа.
На Парк Авеню, макар че светлината стана зелена, Каролин беше принудена да изчака начело на една нетърпелива тълпа пешеходци, докато колите и закритите камиони завият зад ъгъла.
„А някои твърдят, че пешеходците имат предимство“ — помисли си тя.
Един закрит камион за доставка точно завиваше със скърцащи спирачки. Инстинктивно Каролин се опита да отстъпи назад, встрани от бордюра. Не успя. Някой стоеше точно зад нея и блокираше пътя й. Внезапно усети как нечия ръка дръпна плика, който тя стискаше под мишница и в същото време я блъсна в долната част на гърба.
Каролин се залюля на ръба на бордюра. Полуизвърната, тя успя да зърне познато лице и да прошепне „Не!“, докато залиташе напред. Миг по-късно се озова под колелата на камиона.
9
Той я беше изчакал пред сградата, в която се помещаваше офисът на Сюзън Чандлър. И тъй като минутите отминаваха, а тя не се появяваше, емоциите му изминаха целия път от облекчението до гнева — облекчение, че тя явно нямаше да се появи, и гняв, че е пропилял толкова време, а сега се налагаше да я проследи.
За щастие си беше спомнил името й и знаеше къде живее, така че когато Каролин Уелс не се появи в кабинета на Сюзън Чандлър, той й позвъни вкъщи и затвори, щом чу гласа й. Инстинктът, който го беше запазил през всичките тези години, го предупреждаваше, че дори и да не е отишла на днешната среща, тя продължаваше да представлява опасност.
Стигна до Музея на изкуствата и поседя на стълбите с малката тълпа студенти и туристи, които се въртяха наоколо, макар че музеят беше затворен. Оттам виждаше прекрасно нейната кооперация.
В четири часа търпението му беше възнаградено. Портиерът отвори широко вратата с орнаменти и тя се появи с малък кафяв плик под мишница.
Времето беше хубаво, улиците бяха пълни с пешеходци и това сериозно облекчаваше задачата му. Той спокойно можеше да върви плътно зад нея и дори да разчете няколко печатни букви от адреса върху плика: „Д-р Чан…“.
Предполагаше, че пликът съдържа пръстена и снимката, за които спомена в сутрешното предаване. Знаеше, че трябва да я спре, преди да е стигнала до пощата. Неговият шанс се откри на ъгъла на Парк и Осемдесет и първа, когато изнервените шофьори отказаха да отстъпят предимство на пешеходците при десен завой.
Каролин беше полуизвърната, когато я блъсна, и погледите им се срещнаха. Тя го знаеше като Оуен Адамс, английски бизнесмен. На онова пътуване си беше сложил мустаци и кестенява перука, носеше очила и цветни контактни лещи. Въпреки това улови мигновената искрица в очите й, точно преди да падне и беше убеден, че го е познала.
Със задоволство си спомни писъците на очевидците, които видяха как тялото й изчезна под колелата на закрития камион. Не беше никакъв проблем след това да потъне в тълпата, скрил под сакото си плика, който до преди малко беше у нея.
Въпреки че нямаше търпение да види какво е сложила вътре, той изчака докато се прибере на сигурно място в офиса си, заключи вратата и чак тогава разкъса плътната хартия.
Пръстенът и снимката бяха поставени в найлонова торбичка. Не бяха придружени от никаква бележка или писмо. Той разгледа внимателно снимката, спомни си точно къде беше направена — на борда на кораба, в големия салон, на коктейла, даден от капитана в чест на новите пасажери, които се бяха качили в Хайфа. Естествено, той беше избегнал ритуала да го снимат заедно с капитана, но очевидно бе допуснал небрежност. Обхождайки своята жертва, той се бе приближил твърде много до Каролин и се бе озовал в обсега на обектива. Спомни си, че моментално бе усетил аурата на тъга около нея, нещо, което всеки път съзнателно търсеше. Нейната бе толкова силна, че от самото начало знаеше — тя ще бъде следващата.
Взря се във фотографията. Въпреки че бе в профил, с мустаци и червеникава коса, ако някой с опитно око се заемеше да го изучава, не беше изключено да го познае.
Стойката му бе стегната и изправена; навикът му да закача палеца на дясната си ръка за джоба също го издаваше; позата му, с десния крак леко изнесен пред левия, поемайки по-голямата тежест заради стара рана, неминуемо би била регистрирана от преднамерено търсещия поглед.