5
— Тук е доктор Сюзън Чандлър. Благодаря на нашия гост, доктор Доналд Ричардс и на всички вас за това, че бяхте с мен днес.
Червената лампа, която указваше присъствие в ефир, угасна. Сюзън смъкна слушалките си.
— Е, това е — каза тя.
Продуцентът й Джед Гини влезе в студиото.
— Сюзън, мислиш ли, че тази жена беше в ред?
— Да, определено. Мога само да се надявам, че няма да си промени решението относно срещата ни.
Доналд Ричардс излезе от студиото заедно със Сюзън и изчака тя да вземе такси. Сюзън се качи и той изрече колебливо:
— Мисля, че вероятността Карен да ви посети е по-малка от петдесет процента. И все пак, ако го направи, бих искал да поговорим за онова, което научите. Може би ще успея да ви помогна с нещо.
Сюзън не разбра защо внезапно я обзе негодувание.
— Нека най-напред видим какво ще стане — каза тя с безизразен тон.
— Което означава, не се тикай — промълви Ричардс тихо. — Надявам се, че ще се появи.
6
В своя апартамент на Бийкъм Плейс седемдесет и четири годишната Джейн Клозън изключи радиото, а после дълго време остана така седнала, вперила поглед навън през прозореца в бързото течение на Ийст Ривър. С привичен жест тя приглади назад кичура мека посивяла коса, който беше паднал на челото й. През последните три години, откакто дъщеря й Реджайна бе изчезнала, тя се чувстваше така, сякаш се бе вледенила вътрешно, вечно заслушана да чуе превъртането на ключ в ключалката или звън на телефон и грижовния поздрав на дъщеря си: „Мамо, надявам се, че не те безпокоя?“.
Тя знаеше, че Реджайна е мъртва. Тази сигурност извираше от сърцето й. Беше знание първично, първосигнално и тя го имаше от самото начало, от момента, в който й се обадиха от кораба, за да й съобщят, че Реджайна не се е върнала на борда, както бе заявила, че ще направи.
Тази сутрин нейният адвокат Дъглас Лейтън позвъни ядосан, за да я предупреди, че доктор Сюзън Чандлър възнамерява да обсъжда изчезването на Реджайна по радиото.
— Опитах се да я разубедя, но тя настоя, че за вас ще бъде по-добре, ако цялата истина излезе наяве, и после ми затвори — беше казал той с напрегнат глас.
Е, доктор Чандлър грешеше. Реджайна — толкова интелигентна, търсена и високо ценена във финансовия свят — беше невероятно притеснителен и затворен човек.
„По-саможива и от мен“ — помисли си Джейн Клозън делово. Преди две години от онова телевизионно предаване за изчезнали хора бяха настоявали да направят една част за дъщеря й. Тогава тя отказа да им сътрудничи от същите съображения както и сега, докато слушаше предаването на доктор Чандлър. Беше възмутена, когато онзи писател, Доналд Ричардс, изказа предположение, че Реджайна може да е била достатъчно глупава да тръгне с почти непознат мъж.
„Аз познавам дъщеря си — помисли си Джейн Клозън. — Това не беше в неин стил. Но дори и да е допуснала тази грешка, тя не заслужаваше да бъде разисквана на всеослушание по телевизията или по радиото, за да буди хорското съжаление или злорадство.“ Джейн си представяше как таблоидите разтръбяват факта, че при цялото си възпитание, образование и успех във финансовия свят, Реджайна Клозън не е била достатъчно разумна или проницателна да разпознае един жалък убиец.
Единствено Дъглас Лейтън, адвокатът в инвестиционната фирма, който отговаряше за семейните авоари, знаеше колко отчаяно беше търсила ключа към загадката около изчезването на дъщеря си. Само той знаеше, че първокласни частни детективи бяха провели щателно разследване в усилие да разкрият случая с изчезването, дълго след като полицията вече беше вдигнала ръце.
„Но аз не бях права — помисли си Джейн Клозън. — Сама си втълпих, че смъртта на Реджайна в известен смисъл е била нещастен случа“ Това правеше загубата по-поносима. Беше си измислила собствен сценарий, който я успокояваше. Според него Реджайна, която отдавна имаше шум на сърцето, внезапно бе получила инфаркт, отнел живота на баща й толкова рано, и някой — може би шофьор на такси — просто се беше уплашил, да не би да си навлече неприятности и се бе отървал от тялото й. В тази нейна фантазия Реджайна нито беше разбрала какво се е случило, нито бе страдала.
Но тогава как да си обясни онова телефонно обаждане от Карен, която позвъни в ефир, за да съобщи за някакъв мъж, който я приканвал да прекъсне пътуването си по море? Тази Карен спомена нещо за някакъв пръстен — пръстен с надпис „Ти ми принадлежиш“, гравиран от вътрешната страна на халката.