Джейн Клозън разпозна фразата незабавно и когато тази сутрин чу познатите думи, се вцепени. По предварителен план Реджайна трябваше да слезе в Хонолулу. Когато не се върнала на кораба, дрехите и личните й вещи, останали там, бяха прибрани и изпратени на домашния й адрес от същото пристанище. По молба на властите Джейн ги беше прегледала щателно, за да види дали не липсва нещо. Беше забелязала пръстена, защото той беше толкова непретенциозен, така очевидно евтин — малък пръстен с тюркоаз, от онези, които туристите купуват под въздействието на внезапен порив. Тя беше сигурна, че Реджайна или не е забелязала изречението, или не му е обърнала внимание. Тюркоазът беше камък, който трябваше да носи по зодия.
Но ако тази жена, която нарече себе си Карен, беше получила същия пръстен само преди две години, това означаваше ли, че човекът, виновен за смъртта на Реджайна, продължава да напада и други жени? Реджайна беше изчезнала в Хонг Конг. Карен спомена, че трябвало да слезе от кораба, за да отиде в Алжир.
Джейн Клозън стана, изчака болката в гърба да отшуми и след това бавно отиде от кабинета в стаята, която тя и нейната икономка предпазливо наричаха „гостната“.
Година след изчезването тя бе освободила апартамента на Реджайна, а после беше продала и собствената си твърде голяма къща в Скарсдейл. Беше купила този петстаен апартамент на Бийкъм Плейс и бе обзавела втората спалня с личните мебели на Реджайна. Чекмеджета и гардеробите бяха препълнени с дрехите на Реджайна, а наоколо Джейн бе подредила снимки и дреболии.
От време на време, когато беше сама, Джейн си вземаше чаша чай в стаята, сядаше на тапицираната с брокат кушетка, която Реджайна беше купила от някакъв търг, и оставяше мислите й да я понесат обратно към едни по-ведри и щастливи времена.
Сега отиде до скрина, отвори най-горното чекмедже и извади кожената кутия, в която Реджайна държеше бижутата си. Тюркоазният пръстен беше в едно покрито с кадифе отделение. Тя го взе и го сложи на пръста си.
Отиде до телефона и се обади на Дъглас Лейтън.
— Дъглас — изрече тя тихо, — днес в три без петнайсет ние двамата с теб трябва да бъдем пред офиса на доктор Сюзън Чандлър. Предполагам, че си слушал предаването?
— Да, госпожо Клозън.
— Аз трябва да говоря с жената, която се обади в ефир.
— По-добре да се обадя на доктор Чандлър и да я уведомя, че ще отидем.
— Точно това не желая да правиш. Възнамерявам да бъда там и лично да разговарям с онази млада жена.
Джейн Клозън затвори телефона. Откакто бе разбрала колко малко време й остава, тя се успокояваше със съзнанието, че скоро това мъчително усещане за загуба ще свърши. Но сега беше обзета от непознато до този момент чувство — искаше да се увери, че никоя друга майка няма да изпита болката, която през тези три години бе неин неизменен спътник.
7
Докато пътуваше с таксито обратно към офиса си, Сюзън Чандлър мислено прехвърли срещите, които си насрочи за деня. След по-малко от час, в един, трябваше да направи психологическа оценка на седмокласник, който проявяваше признаци на умерена депресия. Подозираше, че става въпрос за нещо по-сериозно от типичния за пубертета проблем на самовглъбяване. Час по-късно щеше да приеме една шейсет и пет годишна жена, на която й предстоеше да се пенсионира. В резултат на очакваните промени, жената беше обзета от такава тревога, че бе загубила съня си. А в три часа се надяваше да посрещне жената, която нарече себе си „Карен“. Но тя беше прозвучала толкова уплашена, когато се обади, че Сюзън се опасяваше, да не би да си промени решението.
„От какво се страхува толкова?“ — запита се тя. Пет минути по-късно, след като отвори вратата, нейната секретарка Джанет я поздрави с одобрителна усмивка.
— Чудесно предаване, докторе. Имаме много обаждания. Изгарям от нетърпение да видя какво представлява тази Карен.
— Аз също — отвърна Сюзън с песимистична нотка в гласа. — Някакви важни съобщения?
— Да, сестра ви Дий се обади от летището. Каза, че съжалява задето ви е изпуснала вчера. Искаше да се извини за това, че е избухнала срещу вас в събота. Освен това държеше да чуе мнението ви за Александър Райт. Запознала се с него, след като вие сте си тръгнали. Каза, че бил страхотно привлекателен.
Джанет й подаде едно листче.
— Записала съм го.
Сюзън си помисли за мъжа, който дочу как баща й я моли да го нарича Чарлс. Малко след четиридесетте, над метър и осемдесет, русолява коса, заразителна усмивка, спомни си тя. Беше дошъл при нея, след като баща й се беше обърнал да посрещне друг гост.