— Не искам да говоря за това. Сигурно ще имам кошмари. — Улови я за ръката и я привлече към дивана. — Хайде да говорим за нещо не толкова страшно. Сет ми показа скицата с въглен на лодката му, за която си помогнала.
— Действително е добър и схватлив. Слуша внимателно. Има точно око.
— Видях и твоята рисунка на къщата. — Филип се наведе за бутилката и допълни чашата й. — Ти също си много добра. Изненадан съм, че не се занимаваш с рисуване професионално.
— Като дете вземах уроци: рисуване, музика, танци. В колежа посещавах няколко курса. — Изпита огромно облекчение, че вече не са скарани, и се облегна назад. — Нищо сериозно. Винаги съм знаела, че ще се занимавам с психология.
— Винаги?
— Изкуството не е за хора като мен.
— Защо?
Въпросът я обърка, накара я да застане нащрек.
— Не е практично. Черен хайвер ли каза, че носиш?
Ето, помисли си той, първата крачка назад. Просто трябва да действа внимателно.
— М-хм. — Извади кутията и филийките и отново напълни чашата й. — На какъв инструмент свиреше?
— На пиано.
— Така ли? Аз също. — Усмихна й се. — Ще трябва да направим дует. Родителите ми обичаха музиката. Всеки от нас свири на нещо.
— Важно е едно дете да се научи да цени музиката.
— Разбира се, забавно е. — Намаза една филийка и й я подаде. — Понякога в събота вечер петимата свирехме заедно.
— Всички сте свирили заедно? Сигурно е било много приятно. Винаги съм мразила да свиря пред други хора. Толкова е лесно да сбъркаш.
— И какво от това? Никой няма да ти отреже пръстите, ако изсвириш фалшива нота.
— Майка ми щеше да е огорчена, а това е по-лошо от… — Усети се, вгледа се намръщено във виното и понечи да го остави. Филип й наля още.
— Майка ми много обичаше да свири на пиано. Затова го избрах. Исках да имаме нещо общо само двамата. Обичах я много. Всички я обичахме, но за мен тя беше олицетворение на силата, честността и добротата в жените. Исках да се гордее с мен. И когато извършех нещо, за да го заслужа, бях много щастлив.
— Някои хора цял живот се стремят към одобрението на родителите си и никога не успяват да ги накарат да се гордеят с тях. — В гласа й се долавяха горчивина и студенина. Когато се усети, се опита да се пошегува: — Прекалявам с виното, ще взема да се напия.
Филип напълни чашата й отново.
— Шампанското е превъзходно.
— Прекаляването с алкохол — дори и с превъзходен алкохол — си е злоупотреба.
— Злоупотреба е редовното прекаляване — поправи я той. — Напивала ли си се някога, Сибил?
— Разбира се, че не.
— Време ти е. Кога за пръв път опита шампанско.
— Не помня. Когато бяхме деца, често ни сервираха вино, разредено с вода. Беше важно да се научим да ценим истинските вина — с какво и как се сервират, кои чаши са за червено и за бяло вино. На дванадесет години вече можех да организирам официална вечеря за двайсет човека.
— Наистина ли?
Тя се засмя.
— Това е важно умение. Можеш ли да си представиш ужаса, ако объркаш местата? Или сервираш нискокачествено вино с основното ястие? Провалена вечер, съсипана репутация. Хората са подготвени да скучаят на такива вечери, но не и за евтино мерло.
— На много официални вечери ли си присъствала?
— Да. Когато бях на шестнайсет, майка ми даде голяма официална вечеря в чест на френския посланик и съпругата му. Това беше първото ми появяване в обществото. Бях ужасена.
— Липсвал ти е опит?
— О, имах предостатъчно опит, часове инструкции по протокола. Просто бях болезнено стеснителна.
— Така ли? — прошепна той и отметна косата й зад ухото. „Едно на нула за Майка Крофорд“ — каза си наум.
— Толкова е глупаво. Но всеки път, когато трябваше да се срещам с хора, стомахът ми се свиваше на топка, а сърцето ми биеше до пръсване. Постоянно се страхувах, че ще разлея нещо, ще кажа нещо неуместно или изобщо няма да се сетя какво да кажа.
— Сподели ли с родителите си?
— Какво да споделя?
— Че те е страх?
— О! — Махна с ръка, сякаш това беше най-абсурдният въпрос, после взе бутилката, за да си налее още. — Какъв щеше да е смисълът? Трябваше да правя това, което се очаква от мен.
— Защо? Какво щеше да стане, ако не го направиш? Щяха да те набият, да те заключат в килера?
— Разбира се, че не. Не са чудовища. Щяха да са разочаровани, нямаше да им хареса. Беше ужасно, когато ме погледнеха строго, със стиснати устни — все едно, че нещо не си наред. По-лесно е да го изпълниш, а и след време се научаваш как да се справяш с всичко това.
— По-добре е да наблюдаваш, отколкото да участваш — тихо подхвърли той.
— Но успях да се справя много добре. Може би не изпълних докрай задълженията си, като не сключих стабилен брак и не посветих целия си живот на тези ужасяващи официални вечери и на отглеждането на две послушни и добре възпитани деца… — Говореше все по-оживено. — Но се възползвах добре от образованието си, успях в професията, която със сигурност ме удовлетворява повече от другото. Свърши ми виното.