Заслужи си тъпата болка зад очите и другата, по-острата, която пулсираше в слепоочията й, реши Сибил, докато се опитваше да удави и двете под горещата струя на душа.
Никога повече. Бог й е свидетел, няма да прекалява с какъвто и да е алкохол.
Само й се искаше да беше получила и амнезия заедно с махмурлука. Но много добре си спомняше колко беше словоохотлива. Срамуваше се от всичко, което наприказва на Филип. Унизителни, лични неща, неща, които рядко признаваше дори пред себе си.
А сега трябва да се изправи пред него и пред факта, че само за един кратък уикенд плака в ръцете му, а после му отдаде тялото си и най-грижливо пазените си тайни.
Трябва също и да се изправи пред факта, че е безнадеждно и опасно влюбена в него.
Което е абсолютно безразсъдно, разбира се. Самият факт, че вярва, че е способна да изпитва толкова силни чувства към някого, когото почти не познава, ги прави безнадеждни. И опасни.
Очевидно не разсъждаваше трезво. Тази… грамада от чувства, която така бързо се натрупа в нея, направи невъзможно запазването на обективна дистанция и подлагането им на анализ.
Веднъж Сет да бъде устроен, веднъж да бъдат уредени всички подробности, и ще побърза да се върне в Ню Йорк.
Няма съмнение, че ще си възвърне здравия разум, веднъж върне ли се към предишния си начин на живот и поеме по утъпкания коловоз. Колкото и ужасно скучно да изглежда това сега.
Без да бърза, разреса мокрите си коси, старателно се намаза с крем, оправи реверите на халата. Това, че не успява да приложи пълноценно техниките си за дишане, за да се успокои, никак не е чудно при този махмурлук.
Но излезе от банята с овладян израз на лицето и така пристъпи в салона, където той тъкмо наливаше кафе.
— Реших, че ще ти дойде добре.
— Да, благодаря. — Внимателно избягваше да поглежда към празните бутилки от шампанско и разхвърляните дрехи, които не можа да вдигне снощи, защото беше прекалено пияна.
— Взе ли аспирин?
— Да, ще се оправя — изрече го сковано, пое чашата с кафе и седна с огромната предпазливост на инвалид. Знаеше, че е бледа и с хлътнали очи. Огледалото в банята й показа как изглежда.
Огледа Филип и отбеляза, че не е блед, нито пък с хлътнали очи.
Някоя по-дребнава жена би го намразила заради това.
Докато отпиваше от кафето и продължаваше да го разглежда, мислите й започнаха да се проясняват. Колко ли пъти, питаше се, той бе доливал чашата й снощи? Колко ли пъти беше доливал своята? Струваше й се, че има голямо несъответствие между двете.
Озлоблението започна да се надига в нея, докато го наблюдаваше как щедро намазва мармалад върху препечената филийка. Самата мисъл за храна караше стомаха й да се присвива.
— Гладен ли си? — попита го мило.
— Умирам от глад. — Филип вдигна капака на една чиния с бъркани яйца. — Трябва да опиташ да хапнеш малко.
По-скоро би умряла.
— Добре ли спа?
— А-ха.
— Тази сутрин не сме ли остроумни и хапливи?
Погледна я предпазливо. Не искаше да бърза, а да й даде малко време да се съвземе преди да обсъждат каквото и да е. Но явно тя се съвземаше бързо.
— Пи малко повечко от мен — започна внимателно.
— Ти ме напи. Нарочно го направи. Използва чара си, за да се вмъкнеш тук, и започна да ме наливаш с шампанско.
— Не можеш да кажеш, че съм ти стиснал носа и съм ти го излял в гърлото.
— Използва извинението като претекст. — Ръцете й започнаха да треперят и тя рязко остави чашата на масата. — Сигурно си знаел, че съм ти сърдита, и затова просто използва „Дом Периньон“, за да се вмъкнеш в леглото ми.
— Сексът беше твоя идея — напомни й обиден. — Аз исках да поговорим. Истината е, че след като си пийна, разбрах за теб повече, отколкото изобщо щях да разбера по друг начин. Така че те накарах да се отпуснеш. — И проклет да е, ако изпитва угризения за това. — И ти ме допусна до себе си.
— Значи си ме накарал да се отпусна — шепнешком изрече и бавно се изправи.
— Исках да разбера коя си. Имам право да знам.
— Ти… ти си го планирал предварително. Решил си да дойдеш, да ме омаеш и да ме накараш да пийна малко повечко, за да можеш да си навираш носа в личния ми живот.
— Не си ми безразлична. — Тръгна към нея, но тя отблъсна ръката му.
— Недей. Не съм толкова глупава, че да се хвана пак.
— Наистина не си ми безразлична. И сега знам повече и те разбирам по-добре. Какво лошо има в това, Сибил?
— Изигра ме.
— Може и така да е. — Хвана ръцете й и ги задържа здраво, когато тя се опита да се издърпа. — Ти си имала детство, аз не. Имала си удобства, прислужници, възпитание. Аз не. Развали ли си мнението за мен само защото до дванайсетата си година съм се подвизавал по улиците?