Шофьорът се наведе през прозореца.
— Куин?
— Точно така.
— Какво си купил сега? — намръщи се към камиона Кам, като се питаше колко ли от чисто новичкия чек ще отлети.
— Нещо, от което имаме нужда. Ще му трябва помощ да го смъкне.
— Точно така. — Шофьорът изпуфтя, докато се смъкваше от кабината. — Трима души едва го натовариха.
Издърпа задната врата. Доставката лежеше върху подложка от меки парцали. Наистина беше дълга към три метра, широка метър и осемдесет и дебела осем сантиметра. Върху обработения дъбов материал с обикновени печатни букви беше изписано: ЛОДКИ ОТ БРАТЯ КУИН. В горния ъгъл пък имаше изображение на скиф.
На долния ръб бяха изписани имената Камерън, Етан, Филип и Сет Куин.
— Дяволски красива табела — успя да продума Етан, след като най-после си възвърна дар слово.
— Използвах една от рисунките на Сет за скифа. Същата, която взехме за емблема на официалните ни писма. Разработих проекта на компютъра в службата. — Филип плъзна палец по ръба на дъбовото парче. — Фирмата свърши доста добра работа с възпроизвеждането му.
— Страхотна е — постави ръка на рамото му Кам. — Едно от нещата, които ни липсваха. Господи, хлапето ще е във възторг, като я види.
— Написах имената по реда на пристигането. Колебаех се между хронологичния и азбучния ред. Исках да е изчистено и просто. — Отстъпи назад, пъхнал ръце в джобовете, несъзнателно имитирайки позата на братята си. — Сметнах, че подхожда на сградата и на това, което правим вътре.
— Хубава е — кимна Етан. — Подходяща е.
Шофьорът отново се обади:
— Е, момчета, цял ден ли ще се възхищавате, или ще вземете да смъкнете това чудо от камиона?
Интересна гледка представляват, помисли си тя. Трима изключителни представители на мъжкия род, заети с физически труд в топлия следобед в началото на септември. Постройката определено им подхождаше. Беше груба, старите тухли бяха избелели и очукани, теренът наоколо беше занемарен — обрасъл предимно с бурени.
Освен това бяха съвсем различни. Единият беше тъмен, а косата му бе достатъчно дълга, за да се връзва на опашка. Джинсите му бяха избелели. В облеклото му се забелязваше леко европейско влияние и тя реши, че това сигурно е Камерън Куин, прочулият се с участията си в различни състезания.
Вторият носеше протрити работни ботуши, които изглеждаха на цяла вечност. Изруселите му от слънцето коси стърчаха изпод синя бейзболна шапка с козирка. Движеше се гъвкаво и без усилие придържаше табелата от едната страна. Явно беше Етан Куин, рибарят.
Което означаваше, че третият беше Филип Куин, специалист по рекламата, който работеше във водещата рекламна агенция в Балтимор. „Изглежда… лъскав, помисли си тя. Очила от Уейфарърс и дънки «Ливайс». Бронзови коси, които сигурно са истинска наслада за фризьора му. Стегнато тяло, което вероятно е обект на редовни занимания във фитнес центъра.“
Интересно. Физически тримата бяха съвсем различни — от проучванията си знаеше, че имат еднаква фамилия, но не и еднаква кръв. И въпреки това имаше нещо в жестовете им, в начина, по който се движеха, което подсказваше, че са братя.
Възнамеряваше просто да мине оттам, само да хвърли поглед на сградата, която бяха превърнали в работилница. Макар да знаеше, че поне единият от тях е там, тъй като беше вдигнал телефона, не очакваше, че ще й се удаде възможност да огледа и тримата.
И тя се възползва от предоставената възможност. Стомахът й се сви. Пое бавно три пъти въздух и раздвижи рамене, за да се отпусне. „Дръж се непринудено“ — напомни си. Нямаше от какво да се притеснява. В края на краищата имаше предимството, че не я познават.
Докато прекосяваше улицата, реши, че поведението й е съвсем естествено. Случаен минувач, който вижда трима мъже да окачват впечатляваща табела, би проявил интерес. Особено пък един турист в малък град, какъвто в случая беше тя. Освен това е неомъжена, а те са трима привлекателни мъже. Лек флирт също би бил съвсем нормален.
И въпреки това не посмя да се доближи твърде много до оградата. Задачата на тримата мъже изглеждаше трудна и рискована. Табелата беше закрепена към дебели, черни вериги и прихваната с въже. Бяха оформили нещо като повдигаща система, при която рекламният специалист направляваше нещата от покрива, а братята му повдигаха отдолу. Разнасяха се подвиквания, ругатни и нареждания.
Определено се изискваше доста сила, за да я закрепят.
— Откъм твоя край, Кам. Подай още два сантиметра. По дяволите! — Филип простена и се простря по корем, като се протегна над ръба на покрива.
Тя затаи дъх, но той успя да се закрепи и да издърпа веригата. Виждаше как устните му се движат, докато се мъчи да закрепи тежката халка върху солидната кука, но не можеше да чуе какво казва.