— На Балтимор ли? Нищо.
— Има музеи, добри ресторанти, забележителности, театри.
— Много хубав град — предпазливо отбеляза Сибил.
— Защо да не можеш да работиш там? Ако трябва да отидеш до Ню Йорк, можеш да вземеш автобус или влак. По дяволите, можеш да стигнеш с кола за по-малко от четири часа.
— Сигурна съм, че е така. Ако предлагаш да се преместя в Балтимор…
— Идеално е. Пак ще живееш в град, но ще можеш да виждаш Сет, когато поискаш.
„И теб“ — помисли си тя, изпълнена с копнеж. Поклати глава. Ще бъде убийствено за нея да продължи така. Освен това знаеше, че така само ще помрачи изживените щастливи мигове, новото си аз, което бе открила.
— Просто не е практично, Филип.
— Разбира се, че е. — Обърна се и тръгна към нея. — Абсолютно практично е. Непрактично ще бъде да се върнеш в Ню Йорк и отново да стоиш на разстояние. Няма да се получи, Сибил. Просто няма да стане.
— Не виждам смисъл да го обсъждаме сега.
— Мислиш ли, че ми е лесно? — избухна той. — Аз трябва да остана тук. Имам задължения, отговорности, да не говорим за корените. Нямам избор. Защо не се съгласиш?
— Не те разбирам.
— Трябва ли да го кажа буква по буква, дявол да го вземе! — Хвана я за раменете, разтърси я бързо и нетърпеливо. — Не разбираш ли? Обичам те. Не можеш да очакваш, че ще те пусна да си отидеш. Трябва да останеш. По дяволите, твоят и моят живот! Твоето семейство, моето семейство. Искам наш живот. Искам наше семейство.
Взираше се в него, а кръвта бучеше в главата й.
— Какво? Какво?
— Чу какво казах.
— Каза… каза, че ме обичаш. Наистина ли?
— Не, лъжа.
— Аз… днес вече повалих един човек на земята. Мога да го повторя. — Точно в този момент беше способна да направи всичко. Абсолютно всичко. Няма значение гневът в очите му, пръстите му, впити в раменете й. Това, че изглежда способен да убие. Може да се справи с това. Може да се справи с него. Може да се справи с всичко. — Ако го казваш сериозно — изрече го удивително спокойно, — бих искала да го повториш отново. Никога досега не съм го чувала.
— Обичам те! — Допря устни до челото и, вече поуспокоен. — Желая те! — Целуна слепоочията й. — Нужно ми е да останеш с мен. — После устата. — Дай ми повече време, за да ти покажа какво ще бъде да сме заедно.
— Знам какво ще бъде да сме заедно. Искам го. — Въздъхна и устоя на неудържимото желание да затвори очи. Трябваше да вижда лицето му, да го запомни точно каквото е в този момент — със залязващото слънце, с небето, което е с цвят на праскова и роза, с ятото птици, което летеше над тях. — Обичам те. Страхувах се да ти го кажа. Не знам защо. Мисля, че сега не ме е страх от нищо. Ще ме помолиш ли да се омъжа за теб?
— Тъкмо се канех да го направя. — Изведнъж му хрумна да дръпне бялата панделка, с която бе прибрана косата й, хвърли я зад гърба й и кучетата се спуснаха в шумно и радостно преследване. — Искам да усетя косата ти в ръцете си — прошепна и прокара пръсти през гъстите тъмнокестеняви коси. — През целия си живот си казвах, че никога няма да направя това, защото никога няма да има жена, която да ме накара да почувствам необходимост или желание. Не съм бил прав. Намерих такава. Намерих моята. Омъжи се за мен, Сибил!
— През целия си живот си казвах, че никога няма да направя това, защото никога няма да има мъж, който да се нуждае от мен, или да ме желае, или да означава достатъчно за мен, за да го пожелая. Не съм бил права. Намерих такъв. Намерих теб. Ожени се за мен, Филип, и то скоро!
— Какво ще кажеш за следващата събота?
— О! — Вълнението заля сърцето й, изпълни го, преля — топло, спокойно и истинско. — Да! — Обви ръце около него.
Той я повдигна и я завъртя и за момент, само за миг, му се стори, че вижда две фигури да стоят на кея. Мъжът с прошарени коси и яркосини очи, жената с лунички по лицето и буйни червени коси, развети от вечерния бриз. Ръцете им бяха сплетени. Стояха там, а после изчезнаха.
— Този път ще се брои — прошепна и я притисна силно към себе си. — Този път ще се брои и за двамата.