Жадуваше да се измъкне от хотелската си стая за час-два. Сега беше готова просто да си седи, да се наслади на чаша вино и да наблюдава местните хора.
Сервитьорката, която се приближи, беше дребна брюнетка със страхотен бюст и бодра усмивка.
— Привет, какво ще желаете?
— Чаша шардоне и лед.
— Веднага го имате. — Остави на масата пластмасова купичка със солени бисквитки и пое обратно към бара, като приемаше поръчки в движение.
Сибил се чудеше дали това току-що не беше първата й среща с жената на Етан. Имаше информация, че Грейс Куин работи в този бар. Но дребната брюнетка нямаше халка, а една младоженка със сигурност би я носила.
Другата сервитьорка? Виж тази имаше опасен вид — руса, едра и мрачна. Несъмнено беше привлекателна. Обаче и у нея нищо не говореше, че току-що е минала под венчило — особено начина, по който се навеждаше над масите, за да могат клиентите да се насладят на дълбокото й деколте.
Сибил се навъси и отхапа една бисквитка. Ако това беше Грейс Куин, от нея определено не ставаше добра майка.
Нещо трябва да се беше случило на бейзболния мач, реши младата жена, защото тримата на бара започнаха да крещят и да поздравяват някого на име Еди.
По навик извади бележника и започна да записва наблюденията си.
Именно така я видя Филип при влизането си. Усмихваше се на себе си, погледът й обхождаше помещението, докато си записваше нещо. Помисли си, че изглежда много сдържана и недостъпна. Все едно, че седеше зад тънка стена от непрозрачно стъкло.
Косата й бе вързана на опашка и оставяше лицето й открито. На ушите й се поклащаха златни висулки. Наблюдаваше я как оставя за миг химикала, за да свали бледожълтото си велурено яке.
Беше дошъл тук воден от някакво безпокойство. Сега благослови тази неудовлетвореност, която не го напускаше през цялата вечер. Реши, че точно нея бе търсил.
— Сибил, нали така? — Забеляза изненадата в очите й, когато тя погледна нагоре. Видя също, че тези очи са бистри и ясни като езерна вода.
— Точно така. — Овладя се, затвори бележника и се усмихна. — Филип, от „Братята Куин“.
— Сама ли сте?
— Да… освен ако не искате да седнете и да пийнете нещо.
— С удоволствие. — Издърпа си стол и кимна към бележника й: — Прекъснах ли ви?
— Не точно. — Отправи усмивката си към сервитьорката, която й донесе виното.
— Здрасти, Фил, ще искаш една наливна?
— Четеш мислите ми, Марша.
Значи Марша. Това елиминираше нахаканата брюнетка.
— Доста… странна музика.
— Тук музиката винаги е зашеметяваща. — Отправи й очарователна и закачлива усмивка. — Това е традиция.
— Да пием за традицията тогава. — Вдигна чашата си, отпи, после тихичко изсумтя и се зае да поставя лед във виното.
— Как ще оцениш виното?
— Ами… обикновено, слабо. — Отпи отново и се усмихна победоносно. — Зашеметява.
— Това също е една от традициите, с които се гордее Снидли. Наливната им бира е от Сам Адамс. За предпочитане е.
— Ще го запомня. — Отметна глава, все така леко усмихната. — След като толкова добре познавате местните традиции, да разбирам ли, че сте живели известно време тук?
— А-ха. — Очите му се присвиха, докато се вглеждаше напрегнато в нея. — Познавам ви.
Сърцето й подскочи. Преднамерено бавно вдигна чашата си. Ръката й не трепна, гласът й беше уверен.
— Не мисля.
— Не, наистина. Познавам това лице. По-рано не се усетих, когато беше с очила. Нещо в… — Протегна се, постави пръст под брадичката й и отново наклони главата й. — Ето точно този поглед.
Пръстите му бяха съвсем леко грапави, докосването му — много естествено и уверено. Самият жест я предупреди, че това е мъж, свикнал да докосва жени. А тя беше жена, несвикнала да бъде докосвана.
Сибил изви отбранително вежди.
— Някоя по-цинична жена би сметнала, че е номер, и то не особено оригинален.
— Не използвам номера — продума той, съсредоточен върху лицето й. — Освен оригинални. Много добър физиономист съм и това лице съм го виждал. Ясни, интелигентни очи, леко иронична усмивка. Сибил… — Погледът му се плъзна по лицето й, после устните му се извиха. — Грифин. Доктор Сибил Грифин. „Близки непознати“.
Тя въздъхна с облекчение. Още не беше свикнала с известността и фактът, че разпознават лицето й, продължаваше да я изненадва. А в този случай изпита облекчение. Нямаше връзка между доктор Грифин и Сет Делаутер.
— Наистина сте добър — подхвърли весело. — Е, четох те ли книгата, или само видяхте физиономията ми на корицата?
— Прочетох я. Удивителна работа. Всъщност толкова ми хареса, че отидох да си купя и първата ви книга. Обаче още не съм я прочел.