Луната приличаше на надута топка. Хвърляше меки, бели отблясъци върху тъмната водна повърхност, поклащащата се трева и гъстите листа.
Жътварите пееха с високите си, монотонни гласове, а някъде навътре сред гъстите дървета бухал надаваше неуморния си двугласен зов.
Може би наистина предпочиташе звуците на града. Но винаги изпитваше копнеж по това място. И дори да му липсваха динамиката, театрите и музеите, можеше да оцени спокойствието и сигурността на Сейнт Кристофър.
Изобщо не се съмняваше, че без тях щеше да се върне отново в канавката. И да умре там.
— Винаги си искал за себе си нещо повече.
Леден хлад го прониза от главата до петите. Както си стоеше, загледан в луната, която надничаше между дърветата, видя пред себе си баща си — този, когото беше погребал преди шест месеца.
— Изпих само една бира — чу се да изрича на глас.
— Не си пиян, синко. — Рей пристъпи напред, така че лунната светлина затрептя в гъстите му сребристи коси и в яркосините му очи, които го гледаха с насмешка. — Ще си поемеш ли сега отново дъх, или смяташ да умреш?
Филип изпусна задържания въздух, но ушите му продължиха да пищят.
— Ще взема да седна. — Направи го бавно, като някой немощен старец, и внимателно се настани на тревата. — Не вярвам в призраци — изрече към водата, — нито в прераждането, задгробния живот, посещения или каквито и да е други феномени.
— Винаги си бил реалист. Нищо не е истинско, освен ако не можеш да го видиш, пипнеш и помиришеш.
Рей седна до него с доволна въздишка и изпъна дългите си крака. Кръстоса глезени, а на краката си носеше износените мокасини, които Филип лично бе сложил в кашона за Армията на спасението преди около шест месеца.
— Е — весело подхвърли баща му, — виждаш ме, нали така?
— Не. Имам халюцинации, които най-вероятно са резултат от сексуално въздържание и преумора.
— Няма да споря с теб. Нощта е прекалено хубава.
— Още не съм се примирил — издума на себе си Филип. — Още ме е яд за начина, по който умря, защо го направи и за всички въпроси без отговор.
— Предполагах, че ще си най-костеливият орех от тримата. Винаги за всичко имаш отговор. Но знам, че имаш и въпроси. А знам и за яда в теб. Имаш право. Наложи се да промениш живота си и да поемеш задължения, които не би трябвало да са твои. Но го направи и съм ти благодарен.
— Нямам време за психиатър точно в момента. В графика ми не е отделено място за такива сеанси.
Рей се изсмя.
— Момче, не си пиян, нито пък луд. Само си инат. Защо просто не допуснеш възможността?
Филип извърна глава. Беше лицето на баща му, широко и покрито с бръчици. Ясните сини очи бяха живи и изпълнени с насмешка, сребристите коси се вееха от хладния ветрец.
— Това е невъзможно.
— Когато с майка ти взехме теб и братята ти, някои хора също казваха, че е невъзможно да станем едно семейство, да ви променим. И сбъркаха. Ако ги бяхме послушали, ако бяхме следвали логиката, никой от вас нямаше да е наше дете. Но съдбата няма нищо общо с логиката. Тя просто е това, което е. И вие трябваше да станете наши.
— Добре. — Филип протегна ръка и смаяно я дръпна обратно. — Как мога да го правя? Как мога да те докосна, след като си призрак?
— Защото имаш нужда. — Рей нехайно го потупа по рамото. — Тук ще съм за известно време.
Думите напираха, макар че стомахът му се присви болезнено.
— Защо?
— Не довърших работата си. Оставих я на теб и братята ти. Много съжалявам, Филип.
„Това всъщност не се случва“ — каза си Филип. Вероятно има някакво леко психическо разстройство. Усещаше въздуха върху лицето си — горещ и влажен. Жетварите продължаваха да пищят, бухалът все още подвикваше.
Но ако наистина има… видение, продължи мисълта си, изглежда съвсем разумно да се възползва от него.
— Опитват се да то изкарат самоубийство — изрече на глас. — Застрахователната компания оспорва искането ни.
— Надявам се знаеш, че това са глупости. Бях невнимателен, разсеян. Претърпях злополука. — Сега в гласа на Рей имаше по-остри нотки, една нервност и раздразнителност, които младият мъж разпозна. — Не бих тръгнал по лесния път. А и трябваше да мисля за момчето.
— Сет син ли ти е?
— Мога да ти кажа, че ми принадлежи.
Усети болка едновременно в главата и сърцето, докато се извръщаше да се загледа отново към водата.
— Мама още е била жива, когато той е роден.
— Знам това. Никога не съм изневерил на майка ти.
— Тогава как…
— Трябва да го приемеш заради самия него. Знам, че го обичаш. Знам, че правиш всичко, на което си способен за него. Трябва да направиш и последната стъпка — да го приемеш. Той има нужда от теб, от всички вас.