— Нищо няма да му се случи — мрачно отвърна Филип. — Ще се погрижим за това.
— Той ще промени живота ти, ако му позволиш.
Филип се изсмя:
— Повярвай ми, вече го промени.
— Отново. И то по начин, който ще го подобри. Не се самоизолирай. И не се тревожи прекалено много за малкото ми посещение — дружелюбно го потупа по коляното Рей. — Говори с братята си.
— Да бе, ще започна да им разправям как съм си седял навън посред нощ и съм разговарял с… — Вдигна поглед и не видя нищо, освен лунната светлина по дърветата. — Никой — довърши и уморено се излегна на тревата, вперил поглед в луната. — Господи, имам нужда от почивка!
Четвърта глава
Не бива да бъде прекалено напрегната, напомни си Сибил. Или да се появи там твърде рано. Всичко трябва да изглежда непринудено. И трябва да е спокойна.
Реши да не взема колата. Ако отиде пеша покрай пристанището, ще прилича на случайно посещение.
За да се успокои, тръгна напосоки из пристанището. Хубавата съботна утрин на късното лято привличаше туристи. Те се разхождаха и разглеждаха също като нея, отбиваха се в малките магазинчета, спираха се да наблюдават платноходките или моторниците из залива. Никой не изглеждаше да бърза особено или да е тръгнал с определена цел.
„Това само по себе си, замисли се Сибил, представлява интересен контраст спрямо обичайния съботен ден в големия град, където дори и туристите сякаш ужасно бързат да стигнат от едно място до друго.“
Ето нещо, над което да се замисли, да анализира и може би да теоретизира в книгата си. И понеже действително го намираше за интересно, измъкна малкия диктофон от чантата си и тихо изреди няколко устни забележки и наблюдения.
Туристите изглеждаха съвсем спокойни, вместо да бързат да търсят развлеченията, за които бяха пристигнали. Местните жители бяха дружелюбни и търпеливи. Животът… забавя темпо, установи тя, за да влезе в ритъма, установен от хората тук.
Едва ли би могла да нарече малките магазинчета процъфтяващи и въпреки това в очите на търговците нямаше онзи тревожен, дебнещ поглед, характерен за продавачите там, където има много клиенти, а портфейлите са добре пазени.
Купи няколко картички за приятели и колеги в Ню Йорк, а след това, повече по навик, отколкото от необходимост, си избра една книга за историята на този край. Предполагаше, че ще й помогне в изследването. Задържа се пред калаена фея с увиснала от изящните й пръсти миниатюрна кристална капка. Но устоя на изкушението, като си напомни, че в Ню Йорк може да си купи всичко, което си поиска.
„Крофорд“, изглежда, беше популярно място, така че влезе вътре и си купи сладолед. Така осигури занимание за ръцете си, докато измине няколкото пресечки до работилницата на братя Куин.
Много добре оценяваше значението на спомагателния реквизит. Всички го използват в безкрайната игра на живота. Чашата по време на коктейл, книжка джобен формат в метрото. Също и бижутата, помисли си, след като се улови да навива верижката около пръстите си.
Пусна я и се съсредоточи върху сладоледа с малинов сироп.
Бързо стигна до покрайнините на града. Пресметна, че крайбрежната ивица е дълга едва километър и половина.
Жилищните квартали бяха разположени в западна посока. Тесни улички със спретнати къщи и полянки. Ниски огради в задните дворове, удобни за простиране на прането и за размяна на клюки. Дърветата бяха големи и кичести, запазили все още наситеното тъмнозелено на лятото. Помисли си, че сигурно ще бъдат прекрасна гледка през есента.
Деца играеха в дворовете или караха велосипеди по наклонените алеи. Видя някакво момче, което влюбено лъскаше стар шевролет, припявайки със съвсем леко фалшив глас онова, което слушаше от уокмена си.
Дългокрак пес с клепнали уши се втурна към една ограда, докато минаваше оттам, и се разлая с тих, дрезгав лай. Сърцето й подскочи, когато огромните му лапи се опряха върху оградата. И продължи да върви.
Не знаеше много за кучетата.
Забеляза джипа на Филип на осеяния с дупки паркинг до работилницата. Имаше и един стар пикап. Вратите и част от прозорците на сградата бяха широко отворени. През тях долитаха стърженето на трионите и южняшкият ритъм от рока на Джон Фогърти.
„Хайде, Сибил! — каза си и пое дълбоко дъх. — Сега или никога!“
Пристъпи вътре и мигновено беше поразена от гледката на помещението. Беше огромно, прашно и ярко осветено, като сцена с прожектори. Братята Куин здраво се трудеха — Етан и Кам наместваха някаква дълга, извита дъска върху това, което предположи, че ще бъде корпусът. Филип работеше с голям електрически трион.