Зарея се още по-високо, докато сцената под него придоби перлен отблясък, а звуците останаха само като ехо.
Болката го прониза — рязък шок, накарал тялото върху масата да подскочи — и го изтръгна обратно. Борбата му да се откопчи бе краткотрайна и безплодна. Отново беше вътре, отново чувстваше, отново бе изгубен.
Следващото нещо, което усети, бе как се носи в някаква притъпена от лекарствата мъглявина. Някой хъркаше. Стаята беше тъмна, а леглото — тясно и твърдо.
Светлината от лампата се процеждаше през мръсното стъкло. Апаратите бръмчаха и монотонно всмукваха въздух. С единственото желание да се спаси от звуците той се потопи обратно.
Два дни ту губеше, ту идваше в съзнание. Имал голям късмет. Така му казваха. Посещаваха го една хубава сестра с уморени очи и лекар с посивяла коса и тънки устни. Не изпитваше готовност да им вярва, не и когато се чувстваше безсилен дори да повдигне глава, не и докато ужасяващата болка се надигаше в него на всеки два часа като по часовник.
Когато двете ченгета пристигнаха, беше буден, а болката — приспана под тънките пластове морфин. От пръв поглед ги разпозна, че са ченгета. Инстинктите му не бяха толкова притъпени, че да не забележи походката, обувките, очите. Не беше необходимо да показват служебните си карти.
— Имате ли нещо за пушене? — Филип задаваше този въпрос на всеки, който минаваше край него. Изпитваше отчаяна нужда от никотин, макар и да се съмняваше дали ще успее да дръпне от цигарата.
— Много си малък, за да пушиш. — Първото ченге добродушно се усмихна и се настани от едната страна на леглото. „Доброто ченге!“ — уморено си помисли момчето.
— С всяка минута остарявам.
— Имаш късмет, че си жив. — Второто ченге остана със сурово изражение, докато измъкваше някакъв бележник.
„И лошото ченге“. — Стана му весело.
— Все това ми повтарят. Е, какво е станало, по дяволите?
— Ти ще ни кажеш. — Лошото ченге нагласи химикала си върху страница от бележника.
— Прострелян съм жестоко.
— Какво правеше на улицата?
— Мисля, че си отивах у дома. — Вече беше решил как да го изиграе и сега затвори очи. — Не мога да си спомня точно. Ходил бях… на кино? — изрече го като въпрос и отвори очи. Виждаше, че лошото ченге няма да се хване, но какво ли могат да му направят?
— Кой филм гледа? С кого беше?
— Вижте, не знам. Всичко ми е пълна каша. В един момент си вървях, в следващия бях прострян по очи.
— Кажи ни само каквото си спомняш. — Доброто ченге постави ръка на рамото му. — Имаш време.
— Стана бързо. Чух изстрели — трябва да са били изстрели. Някой пищеше и после все едно, че нещо избухна в гърдите ми. — Дотук беше доста близо до истината.
— Видя ли кола? Видя ли стрелеца?
И двете бяха гравирани като отпечатък от киселина върху стомана в мозъка му.
— Мисля, че видях кола — тъмна на цвят. Светлина.
— Ти си от „Пламъците“.
Филип отмести поглед към лошото ченге.
— Размотавам се с тях понякога.
— Три от телата, които събрахме по улицата, бяха на членове от „Тайфата“. Не са извадили твоя късмет. „Пламъците“ и „Тайфата“ са пролели доста кръв помежду си.
— И аз така съм чувал.
— Получил си два куршума, Фил. — Доброто ченге изобрази загриженост на лицето си. — Само сантиметър по-встрани и щеше да си мъртъв. Изглеждаш ми умно дете. Едно умно дете не изглупява дотолкова да си мисли, че е длъжно да запази лоялност към някакви мерзавци.
— Нищо не видях. — Не ставаше дума за лоялност, а за оцеляване. Само да проговори и е мъртъв.
— Имал си над двеста долара в портфейла.
Филип сви рамене и болката веднага го прониза.
— Нима? Е, може би ще успея да си платя сметката за този „Хилтън“ тук.
— Не ми се прави на умник, жалък нещастник! — Лошото ченге се надвеси над леглото. — Виждам такива като теб всеки шибан ден. Няма и двайсет часа, откакто си излязъл от системата и се озоваваш надупчен на решето в канавката.
Момчето изобщо не трепна.
— Да те ранят да не би да е нарушаване на гаранцията?
— Откъде взе парите?
— Не си спомням.
— Ходил си в Града на наркотика, за да си напазаруваш?
— Намерихте ли някакви наркотици у мен?
— Може и да сме? Няма да си спомниш, нали така?
„Добро попадение“ — помисли си Филип.
— Дяволски сигурно е, че точно в момента ще ми дойде много добре.
— Задръж малко. — Доброто ченге се премести на другия си крак. — Виж, синко, ако ни съдействаш, ще играем справедливо с теб. Достатъчно дълго си имал вземане даване със системата, за да знаеш как действа.
— Ако системата действаше, нямаше да съм тук, нали така?