Не видя Сет.
Зачуди се дали да не се измъкне, преди да са я забелязали. Ако племенникът й го няма, ще бъде по-разумно да отложи посещението си, когато и той е тук.
Може да е отишъл някъде с приятели. Дали има приятели? Или може да си е у дома. Смята ли го за свой дом?
Преди да успее да вземе решение, електрическият трион спря и остави само Джон Фогърти да припява за красив мъж с кафяви очи. Филип отстъпи назад, вдигна предпазните очила, обърна се. И я видя.
Усмивката му беше толкова сърдечна и искрена, че тя изпита угризения на съвестта.
— Прекъсвам ли ви? — Сибил повиши глас, за да надвика музиката.
— Слава Богу! — Филип изтупа ръце в джинсите си и тръгна към нея. — Цял ден съм затворен тук с тези двамата. Ти си ми спасението.
— Реших да се направя на турист — размаха торбичката с покупки, която носеше. — И си помислих да се възползвам от предложението ти да поразгледам.
— Надявах се да го направиш.
— Е… — Насочи поглед към корпуса. Така беше по-безопасно, отколкото да продължава дори и още миг да се взира в тези жълтокафяви очи. — Значи това е лодка.
— Корпус. Или поне ще стане. — Хвана ръката й. — Тази ще бъде за любителски риболов.
— Което ще рече?
— От онези лъскави лодчици, с които мъжете обичат да излизат в океана, за да демонстрират своята мъжественост, да ловят големи риби и да пият бира.
— Привет, Сибил — стрелна я с усмивка Кам. — Искаш ли работа?
Тя погледна към инструментите, острите им зъби, тежките дъски.
— Не мисля. — Лесно бе да отвърне на усмивката му, да отмести поглед към Етан. — Изглежда вие тримата знаете какво правите.
— Ние двамата знаем — посочи към себе си и Етан той. — Филип държим само от съжаление.
— Тук не ме харесват особено.
Тя се засмя и тръгна покрай корпуса. Разбираше основния замисъл, но не и самия процес.
— Доколкото разбирам, сега е обърнат обратно.
— Наблюдателна си. — Филип само се усмихна, когато го изгледа с извити вежди. — След като го наковем, ще го обърнем и ще започнем палубата.
— Родителите ви със строителство на лодки ли се занимават?
— Не, майка ни беше лекарка, а баща ни — преподавател в колеж. Но израснахме покрай лодки.
Усети ги в гласа му — обичта и скръбта. И се отврати от себе си. Възнамеряваше да го разпита по-подробно за родителите му, но не можа.
— Никога не съм се качвала на лодка.
— Изобщо?
— Предполагам, че в света има няколко милиона, които не са го правили.
— Искаш ли?
— Може би. Приятно ми е да наблюдавам лодките от прозореца на хотела. — Докато го изучаваше, корпусът се превърна в загадка, която трябваше да разгадае. — Как разбирате откъде да започнете да го правите? Предполагам, че работите по някакъв проект, план, схема или както там го наричате.
— Етан се е нагърбил с ролята на проектант. Кам го доизкусурява. Сет го чертае.
— Сет? — Пръстите й здраво стиснаха дръжката на чантата. — Не каза ли, че е в средното училище?
— Точно така. Детето притежава талант да рисува. Ела да погледнеш тези!
Сега пък долови гордост в гласа му и това я смути. Като се опитваше да се овладее, тя го последва към отсрещната стена, където имаше рисунки на лодки, поставени в прости, дървени рамки. Бяха добри — много, много добри. Талантливи скици, нарисувани с молив, любов и талант.
— Той… рисувало ги е толкова малко момче?
— Да, добри са, нали? Тази е, която току-що завършихме — докосна с ръка стъклото. — А тази е, по която сега започваме да работим.
— Много е талантлив — изрече със свито гърло.
— Рисуваш ли?
— Малко, от време на време. Само хоби. — Наложи се да се извърне, за да се успокои. — Отпуска ме и ми помага в работата. — Сибил решително отметна косата си и се усмихна на Филип. — Е, къде е художникът днес?
— О, той…
Не довърши, тъй като две кучета влетяха в сградата. Младата жена инстинктивно отстъпи, когато по-малкото се насочи към нея. Нададе уплашен вик в мига, в който Филип размаха пръст и издаде строга команда.
— Стой мирен, идиот такъв! Няма да скачаш! Няма да скачаш! — повтори отново, но Фулиш вече се беше надигнал и беше опрял лапи точно под гърдите на Сибил. Тя леко се олюля и видя само големи, остри зъби.
— Добро куче — продума със заекване. — Хубаво куче.
— Глупаво куче — поправи я Филип и издърпа Фулиш за каишката. — Никакви обноски. Седни! Съжалявам — обърна се към Сибил, след като кучето покорно се пльосна на земята и протегна лапа. — Този е Фулиш.
— Ами, доста е… въодушевен.
— Не, името му е Фулиш и си е глупчо по характер. Ще стои така, докато не се здрависаш с него.
— О! Хм… — Леко стисна лапата му с два пръста.