— Няма да те ухапе. — Младият мъж леко наклони глава, забелязвайки страха в очите. — Съжалявам, боиш ли се от кучета?
— Ами… може би малко — от големи, непознати кучета.
— Да, наистина е непознат. Другият е Саймън и е значително по-възпитан. — Филип го почеса зад ушите, докато той кротко стоеше и се взираше в Сибил. — Този е ни Етан, а Фулиш е на Сет.
— Разбирам. — Значи Сет има куче, беше единственото, което успя да си помисли, докато Фулиш отново й протягаше лапа, взирайки се в нея с нещо прилично на обожание. — Боя се, че не съм много наясно с кучетата.
— Тези са местна порода — или Фулиш поне донякъде е такъв. Не знам какви други примеси има. Сет, повикай кучето си, преди да е олигавило обувките на дамата.
Сибил бързо вдигна глава и видя момчето, което тъкмо влизаше през вратата. Слънцето падаше зад гърба му и лицето му оставаше в сянка. Видя само високо слабо момче, понесло голяма пазарска чанта и нахлупило черно-оранжева бейзболна шапка.
— Не се лигави много. Тук, Фулиш!
Незабавно и двете кучета скочиха и се втурнаха през помещението. Сет се пъхна между тях, за да занесе чантата до поставения върху две рамки шперплат, който им служеше за маса.
— Не знам защо все аз трябва да ходя за обяд — оплака се той.
— Защото ние сме по-големи от теб — отвърна му Кам и бръкна в чантата. — Донесе ли ми студено телешко варено?
— Да.
— Къде ми е рестото?
Сет измъкна еднолитрова бутилка пепси, отвори я и отпи. След това се ухили.
— Какво ресто?
— Виж какво, малък крадльо, трябваше да ми върнеш поне два долара.
— Не знам за какво говориш. Сигурно пак си пропуснал да включиш разходите за носач.
Кам посегна към него, а Сет ловко се измъкна, като се смееше.
— Братска любов — весело подхвърли Филип. — Затова винаги давам на хлапето точни пари. Никога не връща рестото. Искаш ли да хапнеш нещо с нас?
— Не, аз… — Не можеше да откъсне очи от Сет. Сега той говореше с Етан, като правеше някакви широки и пресилени жестове със свободната си ръка, докато кучето бързо и игриво облизваше пръстите му. — Вече хапнах малко, но ти върви.
— Тогава нещо за пиене. Донесе ли ми водата, хлапе?
— Да, специалната ти вода! Чисто прахосване на пари. Майчице, ама в „Крофорд“ беше тъпкано.
„Крофорд“. Сибил осъзна, че може да са били там по едно и също време и са се разминали. Щеше да мине покрай него на улицата, без изобщо да го познае.
Сет премести поглед от Филип към Сибил и я изгледа любопитно.
— Лодка ли ще купувате?
— Не. — Не я позна, установи тя. Разбира се, че няма да я познае. Та тогава той беше почти бебе.
— Просто разглеждам.
— Страхотно. — Върна се отново при чантата и измъкна един сандвич.
— Ъ-ъ… — „Говори му — нареди си тя. — Кажи нещо! Каквото и да е.“ — Филип тъкмо ми показваше рисунките ти. Чудесни са.
— Бива ги — сви едното си рамо, но на нея й се стори, че леко се изчерви от удоволствие. — Мога да направя и по-хубави, но все ми вадят душата.
Сибил се приближи до него. Сега вече го виждаше ясно. Очите му бяха сини, но по-наситено, по-тъмносиньо от нейните и на сестра й. Косата му беше по-тъмноруса от тази на малкото момченце на снимката, която носеше в себе си. На четири годинки светлите му косици се къдреха, а сега бе потъмняла и съвсем права.
Устата, отбеляза мислено. Няма ли някаква прилика в устата и брадичката?
— Такъв ли искаш да станеш? — Трябваше да го накара да продължат разговора. — Художник?
— Може би, но засега само убивам времето. — Отхапа от сандвича си и заговори с пълна уста: — Ние строим лодки.
Не си беше направил труда да си измие ръцете, забеляза Сибил, а и лицето му не беше много чисто. Предполагаше, че такива подробности като измиването на ръцете преди хранене остават на заден план в едно мъжко домакинство.
— Можеш да станеш конструктор.
— Сет, това е доктор Сибил Грифин. — Филип й подаде пластмасова чаша с вода. — Пише книги.
— Романи?
— Не точно — отвърна тя. — По-скоро наблюдения. В момента прекарвам известно време в района… да наблюдавам.
Той избърса уста с опакото на ръката си — същата ръка, която Фулиш беше облизал.
— Ще пишете книга за лодките?
— Не, за хората. За хората, които живеят в малки градчета, а в случая по-специално за хора, които живеят в малки крайбрежни градчета. Харесва ли ти — животът тук, имам предвид.
— Ами че харесва ми. Да живееш в голям град е гадно. — Вдигна бутилката с колата и отново отпи. — Хората, които живеят там, са кукувци. — Усмихна се. — Като Филип.
— Какъв си ми невежа, Сет. Тревожа се за теб.
Момчето изсумтя и отново отхапа от сандвича.