— Нямам намерение да те въвличам. — Примирена, Сибил бръкна в чантата си и извади пластмасовата кутийка, в която държеше аспирин. — Никой не знае коя съм. И дори някой да направи връзката между мен и господин и госпожа Уолтър Грифин, от това трудно може да се стигне до Глория и Сет Делаутер.
— Може, ако някой прояви специален интерес. Нищо няма да постигнеш, като стоиш там и се опитваш да се намесиш, Сибил. Искам да се върнеш в Ню Йорк или да дойдеш в Париж. Може би ще послушаш баща си, ако не мен.
Младата жена глътна аспирина с вода, след това извади таблетка антиацид.
— Трябва да разбера как стоят нещата. Съжалявам.
Последва дълго мълчание, натежало от гняв и разочарование. Сибил затвори очи и зачака.
— Винаги си била моята гордост. Не съм допускала такова предателство от твоя страна. Ужасно съжалявам, че говорих с теб по този въпрос, и нямаше да го направя, ако знаех, че ще реагираш по такъв възмутителен начин.
— Той е едно десетгодишно момче, майко. Твой внук.
— Не ми е никакъв, нито на теб. Ако продължаваш така, Глория ще те накара да си платиш за това, което възприемаш като доброта.
— Мога да се оправя с Глория.
Сега в слушалката прозвуча смях — кратък и неустойчив като стъкло.
— Винаги си смятала така. И винаги си се лъгала. Моля те, по никакъв повод не се свързвай с мен или с баща си във връзка с това. Ще очаквам да ми се обадиш, когато се вразумиш.
— Майко… — Свободният сигнал накара Сибил да потръпне. Барбара Грифин винаги майсторски успяваше да има последната дума.
Младата жена бавно и внимателно преглътна хапчето антиацид. След това се извърна към екрана и се зае с работа.
Пета глава
Тъй като Сибил винаги беше точна, а почти всички останали на света никога не бяха, остана изненадана, че завари Филип на запазената от него маса.
Изправи се, усмихна й се и й поднесе една жълта роза — това я очарова и я направи подозрителна.
— Благодаря.
— Удоволствието е мое. Съвсем искрено. Изглеждаш прекрасно.
Беше положила известни усилия, но повече заради себе си, отколкото заради него. Обаждането на майка и я разстрои и я накара да се чувства виновна. Опита се да преодолее лошото си настроение, като положи значителни грижи за вида си.
Семплата черна рокля с квадратно деколте и дълги, тесни ръкави беше една от любимите й. Единичният наниз перли беше наследство от баба й по бащина линия. Беше прибрала косата си на кок и бе добавила сапфирени обици, купени в Лондон преди много години.
Знаеше добре, че това е своеобразна броня, в която представителките на пола се вмъкват за повече увереност и сила. Желаеше и двете.
— Още веднъж благодаря. — Настани се на мястото срещу него и помириса розата. — Същото важи и за теб.
— Знам какви вина сервират тук — рече той. — Ще ми се довериш ли?
— За виното? Защо не?
— Добре. — Вдигна поглед към сервитьора. — Ще вземем бутилка от номер 103.
Сибил постави розата до подвързаното в кожа меню.
— Което ще рече?
— Много хубаво „Пуйи Фюис“. Спомням си, че обичаш бяло вино. Мисля, че това ще ти се стори доста по-качествено от онова, което пи в кръчмата.
— Марката е без значение.
Филип наклони глава и улови ръката й.
— Нещо не е наред.
— Не. — Съзнателно изви устни. — Какво би могло да не е наред? Всичко е точно според предварителната реклама. — Извърна глава, за да погледне през прозореца, където се простираше заливът, тъмносин и възхитително развълнуван под порозовялото след залеза небе. — Прекрасен изглед, приятно местенце. — Отново го погледна. — Интересен събеседник за вечерта.
Не, помисли си той, вглеждайки се в очите й. Нещо просто не беше наред. Воден от инстинкта си, Филип се приведе, хвана брадичката й и леко докосна с устни нейните. Тя не се отдръпна. Целувката беше непринудена, уверена, изкусна. И много утешителна. След като той се отдръпна назад, младата жена изви вежди.
— А това беше за…
— Защото ми се стори, че имаш нужда.
Тя стисна ръцете си в скута.
— Още веднъж ти благодаря.
— На вашите услуги. Всъщност… — Пръстите му съвсем леко засилиха натиска си върху лицето й, а този път целувката се задълбочи малко повече и продължи малко по-дълго.
Устните й несъзнателно се разтвориха под неговите. Дъхът й секна, а пулсът й заби неравномерно, докато зъбите лекичко дращеха, а езикът му предизвикваше нейния в бавен, възбуждащ танц.
Когато той се отдръпна, тя едва успя да изрече:
— А това беше за?
— Предполагам, че аз имах нужда.
Устните му лекичко се отъркаха в нейните, преди Сибил да си възвърне присъствието на духа, за да постави ръка на гърдите му. Ръка, установи тя, която искаше да сграбчи в юмрук меката материя на ризата му и да го задържи, вместо да го отблъсне.