Но го отблъсна. Трябва да се справи с него, напомни си тя. Да запази контрол над положението.
— Мисля, че като предястие това беше много възбуждащо за апетита. Но трябва да поръчаме.
— Кажи ми какво не е наред. — Иска да знае, осъзна той. Иска да помогне, иска да изтрие тези сенки от невероятно ясните й очи и да ги накара да се усмихнат.
Не очакваше толкова бързо да се увлече по нея.
— Няма нищо.
— Разбира се, че има. И нищо не действа по-терапевтично от изповедта пред близък непознат.
— Прав си. — Отвори менюто. — Но повечето близки непознати не се интересуват особено от нечии дребни проблеми.
— Аз се интересувам от теб.
Усмихна се и премести поглед към лицето му.
— Харесвам ти. Това не винаги е едно и също.
— Мисля, че за мен важат и двете.
Взе ръката й, задържа я, докато им поднасяха виното, докато обръщаха етикета, за да получат одобрението му. Изчака, без да откъсва очи от нея, докато наливаха в чашата му малко вино. Вдигна я и отпи, все така загледан в нея.
— Отлично е. Ще ти хареса — прошепна й, докато пълнеха чашите им.
— Прав си — отвърна му, след като отпи. — Много ми харесва.
— Да ви предложа специалитетите ни тази вечер — обади се обслужващият ги сервитьор и докато ги изреждаше, те продължиха да седят със сключени ръце, с впити погледи.
Сибил реши, че е чула приблизително по една от всеки три думи. Филип имаше най-невероятните очи. Като старо злато, като нещо, което е виждала в някоя картина в Рим.
— Ще взема смесена салата с винегрет и специалната ви риба за днес, на скара.
Продължаваше да я гледа, а устните му леко се извиха, докато притегляше ръката й през масата, за да целуне дланта й.
— Същото. И не бързайте. Много ми харесва — изрече вече само на Сибил, докато сервитьорът се отдалечаваше. — И ми е много интересно. Говори ми.
— Добре. — След като рано или късно ще се изправят един срещу друг, може и да се окаже полезно да се опознаят. — Аз съм добрата дъщеря. — Лекичко се усмихна. — Послушна, възпитана, с добро образование, с професионални успехи.
— Но това е голямо бреме.
— Да, би могло да бъде. Разбира се, много добре знам, че на този етап от живота вече не бива да се оставям да бъда ръководена от очакванията на родителите ми.
— Но — вметна Филип и леко стисна пръстите й — продължаваш да го правиш. Всички го правим.
— Ти?
Помисли си как седеше край водата и разговаряше с мъртвия си баща.
— Разбира се. В моя случай обаче тези родители не са ми дали живот. Те ми дадоха живота — този живот. В твоя — продължи замислено, — след като ти си добрата дъщеря, има ли и лоша?
— Сестра ми винаги е била трудна. Със сигурност беше разочарование за родителите ми. И колкото повече се разочароваха от нея, толкова повече очакваха от мен.
— Трябвало е да си съвършена.
— Точно така, а аз не мога. — Искаше да бъде, опита се, но не можа. Което, естествено, бе равностойно на провал. Как би могло да бъде другояче?
— Съвършенството е досадно — заяви Филип. — И стряскащо. Защо да се опитваме да бъдем и двете? И какво стана? — допълни, след като тя само се намръщи.
— Всъщност нищо особено. Точно в момента майка ми ми е сърдита. Ако отстъпя и направя така, както иска… е, не мога. Просто не мога.
— И затова се чувстваш виновна, тъжна и разкаяна.
— И уплашена, че нищо вече няма да е същото между нас.
— Толкова зле?
— Би могло да стане — тихо продума Сибил. — Благодарна съм им за всичко, което ми дадоха, за възпитанието, образованието. Доста пътувахме, така че видях голяма част от света и от различните култури още като дете. Това се оказа неоценимо в работата ми.
Възможности, помисли си Филип. Възпитание, образование и пътешествия. Никъде не включи любов, нежност, радост. Чудеше са дали си дава сметка, че описанието й приляга повече за някое училище, отколкото за семейство.
— Къде си израснала?
— Хм. И тук, и там. Ню Йорк, Бостън, Чикаго, Париж, Милано, Лондон. Баща ми изнасяше лекции и даваше консултации. Той е психиатър. Сега живеят в Париж — любимия град на майка ми.
— Угризения от далечно разстояние.
Това я накара да се разсмее.
— Да. — Облегна се назад, докато им сервираха салатите. Странно наистина, но се почувства малко по-добре. Струваше й се, че измамата й няма да е толкова голяма, след като му разказа нещо за себе си. — А ти си израснал тук.
— Дойдох на тринайсет години, когато семейство Куин ми станаха родители.
— Станаха?
— Това е част от дългата история. — Вдигна чашата си с вино. Обикновено, ако споменаваше за тази част от живота си пред жена, разказваше внимателно редактирана версия. Не точно лъжа, но и далече от подробно представяне на живота си преди семейство Куин.