Странно наистина, но се изкуши да разкаже на Сибил цялата — неприятна и неразкрасена — истина. Поколеба се за момент, след това се спря на нещо средно между двете.
— Израснах в Балтимор, в лоша среда. Забърках се в неприятности, доста сериозни неприятности. На тринайсетгодишна възраст бях тръгнал и към пропастта. Семейство Куин ми дадоха шанс да променя всичко това. Взеха ме, доведоха ме в Сейнт Крис. И станаха моето семейство.
— Осиновили са те. — Разполагаше с тази информация от разследването си на всичко, което успя да намери за Реймънд Куин. Но там не откри обяснението.
— Да-а. Вече си имаха Кам и Етан, но намериха място за още един. Отначало никак не им беше лесно с мен, но не се отказаха. Не знам някой от тях някога да се е предал пред какъвто и да е проблем.
Представи си баща си — слаб и умиращ в болничното легло. Дори тогава грижата на Рей беше за синовете му, за Сет. За семейството.
Сибил изрече:
— Когато ви видях за пръв път тримата… разбрах, че сте братя. Всъщност няма физическа прилика, но то е нещо, което се усеща. Бих казала, че сте пример за това как средата преодолява наследствеността.
— По-скоро пример за това, какво могат да направят двама благородни и упорити хора за три изоставени момчета.
Младата жена отпи от виното, за да събере смелост, преди да попита:
— А Сет?
— Изоставено момче номер четири. Опитваме се да направим за него онова, което биха направили родителите ни, което баща ни ни помоли да направим. Майка ми умря преди няколко години. Четиримата останахме… малко объркани. Беше невероятна жена. Едва ли успявахме да я оценим достатъчно, докато беше с нас.
— Мисля, че да. — И трогната от думите му, тя му се усмихна. — Сигурна съм, че се е чувствала много обичана.
— Надявам се. След като я загубихме, Кам замина за Европа. Състезаваше се — лодки, коли, всичко. Доста добре се справяше. Етан остана. Купи си къща. Много е привързан към залива. Аз се върнах в Балтимор. Бившето градско чедо — допълни с усмивка.
— Тихото пристанище.
— Точно така. Понякога идвах да прекарам отпуската си или някой уикенд тук, но не е същото.
— А би ли искал да бъде? — Тя помнеше вълнението си, когато замина в колежа. Да бъде самостоятелна, да не претеглят и да съдят всяка нейна дума и движение. Свобода.
— Не, но имаше, и все още има моменти, когато ми липсва онова, което беше. Никога ли не си спомняш за някое прекрасно лято? Когато си на шестнайсет, шофьорската ти книжка е чисто новичка и целият свят е твой.
Сибил се засмя, но поклати глава. На шестнайсет години нямаше шофьорска книжка. Същата година живееха в Лондон, доколкото си спомняше. Имаше униформен шофьор, който да я води там, където й бе позволено да отиде — освен ако не успееше да се измъкне и да се повози на метрото. Това бе малкият й бунт.
— Шестнайсетгодишните момчета — заговори, докато вдигаха салатите и им сервираха ордьовъра — изпитват по-силна емоционална обвързаност към колите си, отколкото шестнайсетгодишните момичета.
— На тази възраст за момчето е по-лесно да си намери момиче, ако разполага с превозно средство.
— Съмнявам се, че със или без кола си имал някакви проблеми в това отношение.
— Трудно е да се натискаш на задната седалка, ако нямаш такава.
— Разбира се. Значи сега си се върнал отново, братята ти също.
— Да. Баща ми взе Сет при малко странни и не напълно изяснени обстоятелства. Неговата майка… ами и без това ще чуеш клюките, ако останеш известно време тук.
— О? — Сибил набоде от рибата си, като се надяваше, че ще успее да я преглътне.
— Баща ми преподаваше английска литература в местния колеж. Преди по-малко от година някаква жена го посетила. Срещата им била насаме, така че не знаем подробности, но явно не е била особено приятна. След това отишла при декана и обвинила баща ми в сексуална злоупотреба.
Вилицата на Сибил изтрака върху чинията. Вдигна я възможно най-непринудено.
— Трябва да е било много тежко за него, за всички ви.
— Тежко не е най-точната дума. Твърдяла, че била студентка тук преди години и по онова време той поискал сексуална услуга срещу оценки, преследвал я, имал връзка с нея.
Сибил здраво стисна вилицата, докато пръстите я заболяха.
— Имала е връзка с баща ти?
— Не — твърди, че е имала. По онова време майка ми трябва да е била жива — изрече почти на себе си. — Във всеки случай никъде не е регистрирано, че тази жена е посещавала университета. Баща ми преподава там повече от двайсет и пет години и никой не го беше обвинявал в непочтеност. Тя се е опитала да съсипе репутацията му и успя да остави петно.