— Още не, но може и да успея. — Извърна лице към вятъра. — Къде отиваме?
— Просто плаваме.
Усмивката й стана по-широка.
— Рядко ми се удава възможност да се движа без цел.
Преди никога не му се беше усмихвала точно по-този начин, без да се замисля, без да преценява, каза си Филип. Съмняваше се, че разбира как тази безгрижна усмивка преобразява хладната красота на лицето й и го прави по-нежно и по-достъпно. Пожела да я докосне и протегна ръка.
— Ела тук да видиш гледката.
Усмивката й помръкна.
— Да стана?
— Да. Днес няма вълни, водите са спокойни.
— Да стана — повтори тя. — И да дойда до там. По лодката.
— Две стъпки. — Не успя да сдържи усмивката си. — Нали не искаш да си просто зрител?
— Всъщност, да. — Очите й се разшириха, като го видя да отстъпва от кормилото. — Не, недей! — Едва сподави вика си, докато той се смееше и я издърпваше за ръката. Преди да успее да се окопити, вече я беше изправил на крака. Загубила равновесие, Сибил падна отгоре му и се вкопчи в него, обзета от ужас.
— Едва ли можех да го измисля по-добре — промърмори Филип и без да я изпуска, отстъпи към кормилото. — Харесва ми да съм достатъчно близо до теб, за да мога да те подуша. Мъжът трябва да стигне чак тук… — Извърна глава и опря устни върху шията й.
— Престани! — По тялото й пробягнаха тръпки на приятно вълнение и страх. — Внимавай!
— О, можеш да ми вярваш… — Зъбите му лекичко захапаха меката част на ухото й. — Много внимавам.
— Лодката. Внимавай с лодката.
— О, да. — Но едната му ръка остана здраво обвита около талията й. — Погледни нататък, към пристанището. Наляво — посочи й. — Там, където водите навлизат в мочурището. Ще видиш чапли и диви патици.
— Къде?
— Понякога се налага да отидеш да ги потърсиш. Но от време на време можеш да ги зърнеш — чаплите стоят неподвижно във високата трева или излитат над нея, патиците се вдигат край тях. Още месец и ще започнат да прелитат гъски. От тяхна гледна точка това място сигурно не се различава много от блатистите райони.
Сърцето й продължаваше да бие неравномерно, но тя бавно си пое дъх и внимателно го изпусна.
— Защо?
— Блатистата местност е прекалено далече от бреговете, за да предизвиква особен интерес сред инвеститорите. Останала е до голяма степен незасегната. Това е едно от предимствата на залива, един от факторите, които го превръщат в огромна делта. По-благодатна е за рибарите и от фиордите в Норвегия.
Сибил отново пое дъх.
— Защо?
— Ами едното нещо са плитчините. Добрата делта трябва да има плитчини, където слънцето да може да захранва водна растителност, планктон. А блатата са другото. В тях се образуват приливните заливчета, вировете. Ето така — дари я с лека целувка по главата. — Сега вече започна да се отпускаш.
С известна изненада тя установи, че вече наистина се е отпуснала.
— Значи заложи на учения.
— Мислите ти се отклониха.
— Да, наистина. — Странно, каза си наум, че толкова бързо е разбрал кой механизъм да задейства. — Не мисля, че вече свикнах с люлеенето, но гледката наистина е красива. Все още е толкова зелено. — Загледа се в преминаващите високи, кичести дървета, дълбоките сенчести местенца сред блатата. Плаваха покрай маркировъчни стълбове, върху които имаше големи гнезда. — Какви птици има там?
— Бели чапли. Те са отличен пример за необщителност. Можеш да минеш точно покрай някоя, докато си седи в гнездото, и ще те изгледа, сякаш изобщо не те вижда.
— Инстинкт за оцеляване — отвърна Сибил. Искаше й се да види как чаплата, сгушена в гнездото си, не обръща внимание на човешките същества.
— Виждаш ли оранжевите шамандури? Кошове за раци. Рибарската лодка, която влиза в онзи ръкав? Рибарят отива да провери кошовете си, да сложи нова стръв. Виж нататък, дясно на борд. — Побутна главата й надясно. — Малката лодка с прикачения двигател. Струва ми се, че се надяват да хванат някоя скална риба за неделната вечеря.
— Доста оживено място — отбеляза тя. — Нямах представа, че кипи такава дейност.
— Над и под водата.
Нагласи платната и след като изви, заобиколи гъсто разположени дървета, издадени навън от брега. Щом отминаха дърветата, пред тях се показа тесен дървен пристан. Зад него имаше полянка и цветни лехи. Къщата беше обикновена — бяла със сини кантове. На голямата покрита веранда имаше люлеещ се стол, а от стара глинена делва стърчаха бронзирани стъбла от тръстика.
Сибил долови леките, напевни мотиви, долитащи през отворените прозорци. Шопен, определи след момент.
— Очарователно е! — Наклони глава и леко се отмести, за да може да вижда къщата. — Единственото, което й трябва, е куче, две-три дечица, които играят с топка, и люлка от автомобилна гума.