Усети сърцето й да тупти в такт с неговото.
Страхът стана по-силен от удоволствието, когато го усети, че подръпва копчетата на блузата й.
— Не. — Пръстите й трепереха, докато задържаха неговите. — Прекалено е рано. — Здраво стисна очи и се напрегна да си възвърне самообладанието, разума и поставената цел. — Съжалявам. Не действам толкова бързо. Не мога.
Никак не беше лесно да възпре напиращото желание. Хвана брадичката й и я вдигна, за да го погледне. „Не, не е лесно — помисли си отново, когато в очите й видя едновременно желание и отказ. — Но се налага.“
— Добре, да не бързаме. — Потърка с палец долната й устна. — Разкажи ми за това, дето не се брояло.
— Какво? — погледна го неразбиращо.
— Съпругът.
— О! — извърна поглед и се съсредоточи върху дишането.
— Какво правиш?
— Техника за релаксиране.
Чувството му за хумор се върна обратно и го накара да се усмихне.
— Действа ли?
— Да.
— Страхотно. — Премести се, докато се озоваха един до друг, и задиша в синхрон с нея. — Значи оня тип, за когото си била формално омъжена…
— Бяхме в колежа, в Харвард. Той учеше химия. Бяхме едва на по двайсет години и просто за момент си загубихме ума.
— И подписахте тайно.
— Да. Дори не живеехме заедно, защото бяхме в различни общежития. Така че не беше истински брак. Минаха седмици преди да кажем на родителите си, а тогава последваха множество неприятни сцени.
— Защо?
— Защото… — Примигна и отвори очи, усети ослепителното слънце. Нещо пльосна във водата зад нея, после отново остана само лекият й плисък край лодката. — Не си подхождахме, нямахме сериозни планове за бъдещето. Бяхме прекалено млади. Разводът мина много тихо, бързо и цивилизовано.
— Обичаше ли го?
— Бях на двайсет. Естествено, че си мислех, че го обичам. На тази възраст любовта е без много усложнения.
— Казано от висотата на цели — колко? — двайсет и седем, двайсет и осем?
— Двайсет и девет навършени. — Въздъхна дълбоко. Удовлетворена и успокоена, отново се извърна да го погледне. — От години не съм си спомняла за Роб. Беше много красиво момче. Надявам се, че е щастлив.
— А това важи ли за теб?
— Би трябвало.
Филип кимна и се почувства странно натъжен.
— В такъв случай трябва да отбележа, доктор Грифин, че ако използваме собствената ви скала, вие също не вземате насериозно връзките си.
Отвори уста да възрази, но се отказа. Вдигна бутилката с вино и допълни двете чаши.
— Може и да си прав. Ще трябва да помисля малко по въпроса.
Седма глава
Сет нямаше нищо против да се занимава с Обри. Сега тя му се падаше нещо като племенница, след като Етан и Грейс бяха женени. Ролята на чичо го караше да се чувства зрял и отговорен. Освен това единственото, което тя искаше, беше да тича из двора. Всеки път, когато Сет хвърляше топка или пръчка за някое от кучетата, детето се заливаше в смях. Това не можеше да не достави удоволствие на един мъж.
А и беше толкова сладка с къдравите си златни коси и големите зелени очи, които наблюдаваха удивено всичко, което той прави. Да се занимава с нея час или два в неделя, не беше чак толкова тежка работа.
Не беше забравил къде се намираше преди една година. Там нямаше голям заден двор до брега, нямаше гора, която да изследва, нямаше кучета, с които да се боричка, нито малко момиченце, което да го гледа, сякаш е Зоро, Звездните рейнджъри и Супермен едновременно.
Вместо това имаше мрачен апартамент, три етажа над улицата. А улиците нощем представляваха мрачен карнавал — място, където всичко си имаше цена. Секс, наркотици, оръжия, мизерия.
Независимо какво ставаше из стаите, знаеше, че никога не бива да излиза навън по тъмно.
Нямаше кой да се интересува дали е чист или сит, дали му е лошо, или се страхува. Там никога не се беше чувствал герой, а даже не се беше чувствал особено много и дете. Струваше му се, че е вещ, и бързо се беше научил, че вещите често са обект на желание.
Глория се отдаваше на всичко в този жесток карнавал. Водеше в стаите наркомани и дребни мошеници, продаваше се на всеки, който е готов да плати за следващата й доза.
Година по-рано, Сет изобщо не би повярвал, че животът му с нещо ще се промени. После дойде Рей и го отведе в къщата на брега. Той му показа един различен свят и му обеща, че никога повече няма да се наложи да се връща в първия.
Рей умря, но все пак удържа на обещанието си. И сега момчето можеше да стои в големия заден двор, в края на който се плискаха вълните, и да хвърля топки и пръчки, които кучетата да гонят, докато малкото момиченце с ангелско личице се залива от смях.
— Сет, дай на мен! Дай на мен! — Обри се заклатушка на малките си здрави крачета и протегна ръце към оръфаната топка.