Нейното семейство никога не е било шумно и грубо. С изключение на онези неприятни моменти, когато Глория преминаваше границите. Точно в момента не можеше със сигурност да каже честно, дали някога са били щастливи, дали отношенията им са били непринудени. А привързаността никога не е стояла на първо място, нито е била нещо, което се демонстрира открито.
Просто защото никой от тях не е особено емоционален, каза си Сибил. Самата тя винаги е залагала повече на интелекта — по природа и като защитна реакция срещу смущаващото неблагоразумие на Глория. Животът е по-спокоен, ако човек се ръководи от разума си. Беше убедена в това.
Но сега емоциите кипяха в нея. Чувстваше се като лъжец, шпионин, змия. Не се чувстваше по-добре, като си напомняше, че прави това заради доброто на едно дете. Успокояваше я мисълта, че това дете е нейният племенник и тя има пълното право да бъде тук, да прецени положението.
Обективност, повтори си, като притискаше с пръсти слепоочията си, за да прогони постоянната болка. Тя ще я спасява, докато събере всички факти, цялата информация и оформи становището си.
Бързо излезе навън и измина краткото разстояние по коридора към оглушителния шум от бейзболния мач. Видя Сет, изпънат на пода в краката на Кам да подхвърля груби забележки към телевизора в другия край на стаята. Кам размахваше бирата си и спореше с Филип за последния удар. Етан просто наблюдаваше играта със сгушената на скута му Обри, която подремваше въпреки шума.
Самата стая беше непретенциозна, леко занемарена, но удобна. В ъгъла имаше пиано. Върху лъскавата му повърхност видя десетки малки снимки в рамки и ваза с цинии. До лакътя на Сет стоеше купа с чипс. Килимът беше осеян с трохи, обувки, неделния вестник и някакво мръсно, сдъвкано въже.
Вече беше притъмняло, но никой не си бе дал труда да включи осветлението.
Понечи да се върне назад, но Филип вдигна очи. Усмихна й се и протегна ръка. Тя се приближи и го остави да я издърпа да седне на облегалката на фотьойла му.
— Краят на деветия — прошепна тихо. — Водим с един.
— Глей сега как тоя ще му спука задника! — Сет понижи глас. После дори не трепна, когато Кам го перна по главата с шапката му. — Така! Размаза го! — Скочи развълнуван. — Шампиони сме. Майчице, умирам от глад! — Хукна към кухнята и веднага се чу как търси нещо за ядене.
— Победата отваря апетита — подхвърли Филип и разсеяно целуна ръката й. — Как се справя Анна?
— Стори ми се, че приключва.
— Да идем да видим дали е готова.
Поведе я към кухнята и само след няколко минути помещението се изпълни с хора. Обри беше облегнала глава на рамото на Етан и примигваше като бухалче. Сет тъпчеше в устата си хапки от подреденото блюдо и преразказваше играта.
Като че ли всички се движат, говорят и ядат едновременно, помисли си Сибил. Филип постави нова чаша вино в ръката й, преди да бъде изпратен да приготви хляба. Тъй като той не я смущаваше чак толкова, Сибил не се отделяше от него.
Той наряза дебели филии италиански хляб и започна да ги маже с масло и чесън.
— Винаги ли е така? — тихо попита тя.
— Не. — Взе чашата си и я допря лекичко в нейната. — Понякога действително настава ужасен шум и безпорядък.
Когато я закара до хотела, главата на Сибил беше замаяна. Беше получила толкова много впечатления: образи, звуци, личности. Дори на тържествени официални вечери не беше изпитвала такава обърканост, както на неделната вечеря у семейство Куин.
Необходимо й беше време, за да анализира. След като веднъж бъде в състояние да запише мислите и наблюденията си, ще ги подреди и ще започне да прави първоначалните си заключения.
— Уморена ли си?
— Малко — въздъхна леко. — Беше доста дълъг ден. Много вълнуващ. И хранителен. Утре сутринта определено ще трябва да се възползвам от фитнес центъра на хотела. Беше ми приятно — допълни, докато той паркираше близо до входа, — много.
— Добре. Значи ще искаш да го повториш отново. — Излезе, заобиколи пред колата и хвана ръката й, докато стъпваше на тротоара.
— Няма нужда да ме изпращаш. Знам пътя.
— Все пак ще те изпратя.
— Няма да те поканя вътре.
— Въпреки това ще те изпратя до вратата, Сибил.
Остави го, прекосиха заедно до асансьора и влязоха вътре, когато вратите се отвориха.
— Значи утре сутринта заминаваш за Балтимор? — натисна бутона за етажа си.
— Тази вечер. Често пътувам в неделя през нощта. Движението е съвсем слабо и мога да започна по-раничко в понеделник.