— Едва ли ти е лесно да пътуваш, да разпределяш времето си и да се справяш с различните задължения.
— Много неща не са лесни. Но си заслужава да се потрудиш за тях. — Прокара палец по скулите й. — Нямам нищо против да влагам време и усилия за нещо, което ми е приятно.
— Ами… — Прокашля се и излезе от асансьора в мига, в който вратите се отвориха. — Оценявам времето и усилията, които вложи днес.
— Ще се върна в четвъртък вечерта. Искам да те видя.
Сибил извади ключа от чантата си.
— В момента не мога да кажа какво ще правя в края на седмицата.
Филип просто улови лицето й, приближи се и покри устните й със своите. Вкусът й, помисли си отново, не можеше да й се насити.
— Искам да те видя — прошепна.
Винаги толкова добре успяваше да се владее, да устоява на опитите за съблазняване, да устои на примамките на физическото привличане. Но пред този мъж беше безсилна.
— Не съм готова за това — чу се да казва.
— Нито пък аз. — И въпреки това я притегли по-близо и я притисна по-силно. — Желая те. — Пръстите му се напрегнаха, докато се заравяха в косите й. — Може би е добре, че и двамата разполагаме с няколко дни, за да помислим какво следва.
Тя вдигна очи към него — разтреперана, жадуваща и съвсем малко уплашена от онова, което ставаше в нея.
— Да, мисля, че е много добре. — Обърна се и се наложи да използва и двете си ръце, за да пъхне кодовата карта в процепа на вратата. — Карай внимателно. — Влезе вътре, бързо затвори вратата и се облегна на нея.
Това е безразсъдство, помисли си — да се увлече, и то така бързо. Беше достатъчно честна пред себе си, достатъчно обективна като учен, за да изопачава резултатите с неточна информация, и признаваше, че това, което става с нея по отношение на Филип Куин, няма абсолютно нищо общо със Сет.
Трябва да се спре. Затвори очи и отново усети устните му върху своите. И се уплаши, че не може да бъде спряно.
Осма глава
Постъпката й може би беше рискована. Сибил се питаше дали е и незаконна. Да се навърта около средното училище на Сейнт Кристофър определено я караше да се чувства като престъпник, независимо колко уверено си повтаряше, че не върши нищо нередно.
Просто си върви по улицата. Не дебне Сет, нито планира да го отвлече. Иска само да поговори с него насаме.
Беше изчакала до средата на седмицата, като го наблюдаваше от безопасно разстояние, за да опознае навиците и разписанието му. Вече знаеше, че обикновено автобусите пристигат пред училището няколко минути преди вратите му да се отворят и децата да се втурнат навън.
Първи си тръгваха от началното, после — от средното и накрая — учениците от гимназията.
Това само по себе си е урок за процеса на израстване, размишляваше тя. Неоформените малки телца и свежите кръгли лица на децата от началното училище, след това по-източените, някак си непохватни фигури на онези, които навлизат в пубертета. И накрая изумително зрелите и подчертано индивидуални младежи от гимназията.
Това е всъщност изследване, реши Сибил. От развързаните връзки на обувките и нащърбените усмивки през заливаните перчеми и бейзболните якета до размъкнатите дънки и лъскавите дълги коси.
Децата никога не са присъствали в живота й, в интересите й. Беше израснала в свят на възрастни и от нея се очакваше да се приспособи, да се нагоди. Нямаше големи, жълти училищни автобуси, нито диви индиански викове при напускане на училището, нито среща на паркинга с някое лошо момче с кожено яке.
Така че тук наблюдаваше всичко това като зрител в театър и откриваше смесицата от драма и комедия, едновременно забавна и поучителна.
Когато Сет изскочи навън, блъскайки се с тъмнокосото момче, което бе забелязала, че е най-честият му спътник, пулсът й се учести. Той измъкна бейзболната си шапка от джоба и я нахлупи на главата в мига, в който мина през вратата. Ритуал, отбеляза тя, който символизира промяната в правилата. Другото момче бръкна в джоба си и извади пълна шепа дъвки. Само за секунди ги натъпка в устата.
Шумът се усили и не й позволи да чуе разговора им, но той изглеждаше оживен, придружен от непрекъснато побутване с лакът и потупване по раменете.
Типично мъжки разговор, заключи тя.
Двамата обърнаха гръб на автобусите и тръгнаха по тротоара. Минути по-късно друго по-малко момче изтича след тях. То сякаш подскачаше и, изглежда, също имаше да казва доста неща.
Изчака още малко, а след това, уж случайно, тръгна по маршрут, който щеше да се пресече с техния.
— Стига бе, човек, тоя тест по география беше фасулска работа. И глупак можеше да го направи. — Сет размърда рамене, за да намести раницата си.