Колкото и да беше глупаво, Сибил изпита задоволство при мисълта, че може би все пак ще избегне определението скучна.
— Но бих искала да разбера повече… а ти?
Беше събудила интереса му.
— Какво например?
— Защо са избрали точно тази къща. Какви са стремежите им. В какво състояние са отношенията им. Кой управлява парите — което е показател за разделението на властта — и защо? Когато изучаваш хората, разбираш моделите.
— И какъв е смисълът?
— Не разбирам.
— На кого му пука?
Сибил се замисли за момент.
— Ами така научаваш защо хората постъпват по определен начин.
— Ами ако не съвпаднат?
Умно момче, помисли си с гордост.
— Всички попадат в някаква категория. Трябва да се вземат под внимание произходът, генетичната наследственост, образованието, общественото положение, религията и културните корени.
— И ти плащат за това?
— Да, така излиза.
— Шантава работа.
Не, окончателно реши тя, със сигурност е поставена в групата на скучните.
— Може да е интересно. — Помъчи се да се сети за някакъв пример, който да промени мнението му за нея. — Веднъж направих такъв експеримент… в няколко големи града. Накарах един мъж да застане на улицата и да гледа нагоре към някаква сграда.
— Просто да си гледа?
— Точно така. Стоеше и гледаше нагоре, като закриваше очите си от слънцето. Не след дълго някой друг спираше до него и се заглеждаше в същата сграда. После трети, четвърти, докато се събра тълпа и всички гледаха сградата. Едва след известно време някой попита какво става, какво гледат. Всъщност никой не желаеше да бъде първият, който ще попита, защото това означава да признаеш, че не виждаш онова, което предполагаш, че всички останали виждат. Ние винаги искаме да сме като другите, да следваме модела, искаме да знаем, да видим и разберем това, което човекът до нас знае, вижда и разбира.
— Предполагам са мислели, че някой се готви да скочи от прозореца.
— Много вероятно. Средната продължителност на времето, през което отделните хора заставаха и гледаха нагоре, беше две минути. — Увери се, че отново е раздвижила въображението му, и побърза да продължи: — Това си е доста време, за да се взираш в една съвсем обикновена сграда.
— Доста хитро. Но все пак е шантаво.
Вече стигаха до мястото, където той трябваше да свие, за да отиде към работилницата. Сибил мислеше бързо и в пристъп на необичайно вдъхновение, реши да импровизира.
— Какво ще кажеш да проведем същия експеримент в Сейнт Кристофър? Какво ще стане?
— Не знам. Същото?
— Съмнявам се. — Усмихна му се заговорнически. — Искаш ли да опитаме?
— Може би.
— Можем още сега да отидем на пристанището. Ще се притесняват ли братята ти, ако закъснееш няколко минути? Трябва ли да идеш да им кажеш, че си с мен?
— Не, Кам не ме държи толкова изкъсо. Отпуска ми малко свободно време.
Не беше съвсем сигурна какво точно е мнението й за слабия контрол, но в момента беше доволна, че може да се възползва.
— Да опитаме тогава. Ще ти купя сладолед.
— Дадено.
Тръгнаха в обратна на работилницата посока.
— Можеш да си избереш някое място — започна Сибил. — Необходимо е да стоиш прав. Хората обикновено не обръщат внимание на някого, който седи и гледа. Често просто смятат, че човекът се е замечтал или си почива.
— Схващам.
— По-ефикасно е, ако гледаш нагоре към нещо. Ще пречи ли, ако го заснема на видеокасета?
Сет изви вежди при вида на новичката малка видеокамера, която тя измъкна от чантата си.
— Не. Винаги ли я носиш с теб?
— Когато работя, да. Както и бележник, миникасетофон, резервни батерии и касети, допълнителни химикали. Клетъчният ми телефон. — Засмя се на себе си. — Обичам да съм екипирана. А щом направят компютър, който да се побира в дамска чанта, аз ще си купя.
— Фил също обича всякакви такива техники.
— Багажът на градския човек. Държим да не губим нито минута. А след това, естествено, не можем да се измъкнем от нищо, защото сме включени във всеки един момент на деня.
— Можеш просто да изключиш всичко.
— Да. — Странно, но намираше в простотата на думите му дълбок смисъл. — Предполагам, че мога.
На пристанището нямаше много хора. Видя рибарска лодка, от която разтоварваха дневния улов, и семейство, което се възползваше от топлия ден, за да се почерпи с мелба на една от малките масички отвън. Двама възрастни мъже с потъмнели като орехи и набраздени от дълбоки бръчки лица седяха на метална пейка с шахматна дъска помежду им. Три жени бъбреха на вратата на един от магазините, но само едната носеше торба.
— Ще застана ето там — посочи Сет. — И ще гледам нагоре към хотела.