— Добър избор. — Сибил остана на мястото си, а той бързо се отдалечи. Дистанцията бе необходима, за да се запази чистотата на експеримента. Вдигна камерата и я включи, докато Сет крачеше нататък. Веднъж се извърна и й отправи самодоволна усмивка.
И когато се загледа в лицето му, я обзеха чувства, за които не беше подготвена. Толкова беше красив, толкова умен. Толкова щастлив.
Може би трябваше да си тръгне, да си събере багажа, да си замине и никога повече да не го види. И той никога няма да разбере коя е била и каква е връзката помежду им. Никога няма да почувства липсата на онова, което би могла да му даде. За него тя беше непозната. Всъщност никога не се беше опитала да се доближи до него.
Сега беше различно, напомни си Сибил. Присъствието и го правеше различно. Наложи си да се отпусне. Никому не причинява зло, като се опитва да го опознае, като остане известно време, за да проучи положението.
Снима го как застава на мястото, как вдига лице нагоре. Профилът му беше по-изящен от този на Глория. Може би костната структура беше наследство от баща му.
Конструкцията на тялото също не беше като на Глория, както бе сметнала отначало, а по-скоро като нейната или като на майка й. Когато спре да расте, ще бъде висок, с дълги крайници и строен.
Но езикът на тялото му, отбеляза с леко трепване, беше типичен за семейство Куин. Вече беше придобил някои от характеристиките на осиновителите си. Тази предизвикателна поза с пъхнати в джобовете ръце, с леко наклонена глава.
Реши да престане да изучава Сет и да се съсредоточи върху експеримента.
Нужна беше точно минута, преди първият човек да спре до Сет. Позна едрата жена с прошарени коси, която работеше на щанда в „Крофорд“. Всички я наричаха „Майко“. Както се очакваше, жената вдигна лице и погледът й проследи посоката, в която гледаше Сет. Но след бърз оглед тя го потупа по рамото.
— Какво гледаш, момче?
— Нищо.
Измънка го доста тихо, така че Сибил се приближи още малко, за да може да запише гласа му.
— Амчи, ако стоиш много тук и гледаш нищото, хората ще си помислят, че си куку. Защо не си в работилницата?
— След малко ще отида.
— Здрасти, Майко, здрасти, Сет. — В кадъра се появи хубава млада жена с тъмна коса и погледна нагоре към хотела. — Има ли нещо там горе? Нищо не виждам.
— Няма нищо за гледане — информира я Майката. — Момчето само си стои и си зяпа. Как е майка ти, Джули?
— О, не е много добре. Гърлото й е зачервено и кашля.
— Дай й пилешка супа и горещ чай с мед.
— Грейс донесе малко супа тази сутрин.
— Погрижи се да я изяде. Ей, здрасти, Джим!
— Добър ден. — Нисък, набит мъж с бели гумени ботуши мина покрай тях и потупа приятелски Сет по главата. — Какво зяпаш там горе, момче?
— Божичко, не може ли човек просто да си стои тук? — Сет извърна лице към камерата, завъртя очи към Сибил и я накара тихо да се засмее.
— Ако стоиш много дълго, чайките ще накацат по теб — намигна му Джим. — Каптанът свърши за днес — допълни, имайки предвид Етан. — Иде ли в работилницата преди теб, ще му се иска да чуе защо.
— Отивам, отивам. Божичко! — С наведена глава Сет се върна при Сибил. — Никой не се хваща.
— Защото всички те познават. — Изключи камерата и я пусна. — Това променя постановката.
— Знаела си, че ще стане така?
— Предполагах — поправи го тя, — че в по-затворено място, където обектът е познат, моделът на поведение ще бъде някой да спре, отначало вероятно също ще погледне, после ще попита. Няма риск, няма накърнено себелюбие, когато питаш познат човек — и при това толкова малък.
Сет се загледа мрачно към тримата, които продължаваха да си бъбрят.
— Значи пак ще ми платиш.
— Непременно и вероятно ще те включа в книгата си.
— Страхотно. Ще си взема във вафлена фунийка. Трябва да вървя в работилницата, преди Кам и Етан да почнат да ме търсят.
— Ако ти се скарат, ще им обясня. Аз съм виновна, че закъсня.
— Няма да се ядосат чак толкова. Освен това ще им кажа, че е било нещо като жертва за науката, нали така? — Когато й се усмихна, Сибил трябваше да устои на неочаквания си порив да го прегърне.
— Съвсем вярно. — Рискува да постави ръка на рамото му, докато се отправяха към „Крофорд“. Стори й се, че го усети да се напряга, и свали ръката си. — Пък и винаги можем да им се обадим по мобифона ми.
— Аха? Ама че готино! Може ли аз?
— Разбира се, защо не?
Двайсет минути по-късно Сибил беше пред бюрото си и пръстите й препускаха по клавишите.
Въпреки че прекарах по-малко от час с него, бих заключила, че въпросното лице е изключително интелигентно. Филип ме информира, че е завършил годината с отлични оценки, което е възхитително. Останах удовлетворена да открия, че притежава любознателен им. Маниерите му са може би малко грубички, но не неприятни. Изглежда е значително по-общителен, отколкото беше майка му или аз на неговата възраст. Имам предвид, че се държи съвсем естествено с относително непознати хора, без налаганите от етикета любезности, на които толкова се държеше при моето възпитание. Това отчасти би могло да се дължи на влиянието на семейство Куин. Както отбелязах и преди, те са доста обикновени, непосредствени хора.