Момчето го гледаше с очите на Рей Куин и тези очи бяха пълни със страх и сълзи. Младият мъж за пръв път се вглеждаше в тях без да изпитва огорчение и без никакви съмнения.
— Твоето място е при нас — изрече кротко. — Нищо не може да го промени.
Сет кимна и изпусна разтреперана въздишка. Няма избор, не може да направи нищо, освен да се надява. И да се страхува.
— Ще вземем моята кола — заяви Филип.
— Грейс и Анна ще го успокоят. — Кам се размърда неспокойно на предната седалка.
— Ужасно е да изпитваш такъв страх. — Етан надникна от задната седалка и забеляза, че Филип наближава сто и двайсет. — Да не си в състояние да направиш друго, освен да чакаш и да видиш какво ще стане.
— Сама се издънва — подхвърли категорично Филип. — Това, че са я арестували, никак няма да й помогне на делото за настойничество — ако въобще заведе такова.
— Тя не иска детето.
Филип бързо стрелна с очи Кам.
— Да, иска пари. Няма да измъкне нищо от нас. Но ще трябва да получим някои отговори. Ще сложим край на тази работа.
Ще ги излъже, помисли си Филип. Изобщо не се съмняваше, че тя ще лъже, ще увърта и ще хитрува. Но много греши, ако си мисли, че може да ги измами и да се добере до Сет.
„Ще се справиш с изпитанието“ — беше казал Рей.
Филип уловиха по-здраво волана. Очите му не се откъсваха от пътя. Ще се справи, точно така. Ще намери начин.
Главата й пулсираше, а стомахът й се беше свил на топка, когато Сибил влезе в малкия полицейски участък. Глория й се беше обадила, ридаеща и отчаяна, за да я помоли да изпрати пари за гаранцията.
За гаранцията, повтори си младата жена и потисна мъчителната тръпка.
Сестра й каза, че било грешка, напомни си тя, ужасно недоразумение. Разбира се, какво друго би могло да бъде? За малко да изпрати парите със запис. Още не беше сигурна какво я възпря, какво я тласна да се качи на колата и да потегли.
Да помогне, естествено. Иска само да помогне.
— Идвам за Глория Делаутер — обърна се към униформения служител, който седеше зад тясното, задръстено гише. — Бих искала да я видя, ако е възможно.
— Името ви?
— Грифин. Доктор Сибил Грифин. Аз съм сестра й. Ще платя гаранцията, но бих искала… бих искала да я видя.
— Можете ли да ми покажете някакъв документ?
— О, да. — Зарови нервно из чантата си, за да намери портфейла. Ръцете й бяха влажни и трепереха, но полицаят просто продължи да я гледа невъзмутимо, докато не му показа документ.
— Защо не седнете? — предложи й той, след което сам стана от стола си и отиде в някакво съседно помещение.
Гърлото й беше пресъхнало. Прекоси малкото приемно помещение с групичките твърди, пластмасови столове в стандартен бежов цвят и се наведе над чешмичката. Но водата прониза стомаха й като ледени оловни сачми.
В килия ли са я затворили? О, Господи, наистина ли са затворили сестра й в килия? Там ли ще трябва да се види с Глория?
Но въпреки мъката разсъждаваше хладнокръвно и прагматично. Как е разбрала Глория къде да я намери? Какво прави толкова близо до Сейнт Кристофър? Защо е обвинена в притежание на наркотици?
Точно затова не изпрати парите със запис, призна си сега. Искаше първо да получи отговорите.
— Доктор Грифин!
Трепна и се обърна към служителя с широко отворени очи, като заек, заслепен от фарове.
— Да. Мога ли да я видя?
— Ще трябва да взема чантата ви. Ще ви дам разписка.
— Добре.
Подаде му я, подписа се на формуляра, където той й посочи, и взе разписката за вещите си.
— Насам.
Посочи й една странична врата, после я отвори към тесен коридор. От лявата страна имаше стаичка, обзаведена само с една единствена маса и няколко стола. Глория седеше на единия, а китката й беше закрепена с белезници към някакъв лост.
Първата мисъл на Сибил бе, че са допуснали грешка. Това не беше нейната сестра. Довели са друга жена в стаята. Тази тук изглеждаше прекалено стара, прекалено груба с костеливото си тяло, с рамене, наподобяващи остри криле, а гърдите й така подчертано изпъкваха под късия, прилепнал пуловер, че зърната им предизвикателно бяха щръкнали.
Накъдрените сламеноруси коси бяха разделени от тъмна черта точно по средата, около устните й се бяха врязали дълбоки бръчки, а очите й гледаха с озлобление, остро като раменете й.
После същите тези очи се напълниха със сълзи, устата й потрепери.
— Сиб! — Гласът й се прекърши, докато протягаше умолително ръка. — Слава Богу, че дойде.
— Глория. — Бързо пристъпи напред и пое треперещата й ръка. — Какво стана?
— Не знам. Нищо не разбирам. Толкова ме е страх. — Положи глава на масата и се разплака със силни, сърцераздирателни ридания.