— Нервите ми са изопнати до скъсване. — Глория жадно дръпна от цигарата, докато сестра й маневрираше, за да паркира. — Каква наглост от страна на тези мръсници да ми се нахвърлят така. Знаеш какво щяха да ми направят, ако ти не беше там, нали?
Сибил само въздъхна и излезе от колата.
— Трябва да хапнеш.
— Да, разбира се. — Изсумтя при вида на обзавеждането в мига, в който пристъпи вътре. Беше свежо, с разноцветна италианска керамика, дебели свещи, раирани покривки и декоративни шишенца с подправки. — Предпочитам пържола вместо някаква жабарска манджа.
— Моля те! — Сибил потисна раздразнението си и я улови за рамото. Поиска маса за двама.
— За пушачи — допълни Глория и вече вадеше друга цигара, докато ги отвеждаха към по-шумната част на бара. — Джин с тоник, двоен.
Сестра й разтърка слепоочията си.
— На мен само минерална вода. Благодаря.
— Отпусни се малко — подхвърли Глория. — Струва ми се, че едно питие ще ти се отрази добре.
— С кола съм. А и без това не ми се пие. — Отдръпна се, когато Глория издуха дима в лицето й. — Трябва да поговорим сериозно.
— Изчакай да си смажа първо гърлото. — Продължи да пуши и да оглежда мъжете на бара, като преценяваше кой би си избрала, ако не беше с досадната си сестричка.
Господи, колко скучна беше Сибил! И винаги е била, помисли си и забарабани с пръсти по масата в очакване на проклетото питие. Но пък й беше полезна. Ако играеше правилно, ако изстискаше от очите си повечко сълзи, тя винаги се хващаше.
Необходима й беше маша срещу братята Куин и Сибил беше идеалният вариант. Почтената, дяволски уважавана доктор Грифин.
— Глория, ти дори не попита за Сет?
— Какво да питам?
— Видях го няколко пъти. Говорих с него. Видях къде живее, къде учи. Запознах се с някои негови приятели.
— И как е? — Престори се на развълнувана. — Пита ли за мен?
— Добре е. Всъщност се чувства прекрасно. Толкова много е пораснал, откакто го видях. — Яде като кон, припомни си Глория, а дрехите и обувките му непрекъснато му омаляват. — Той не знаеше коя съм.
— Какво искаш да кажеш? — Глория надигна чашата в мига, в който я поставиха на масата. — Не му ли се представи?
— Не, не се представих. — Сибил вдигна поглед към сервитьорката. — Трябват ни още няколко минути да решим какво ще поръчаме.
— Значи го дебнеш — изсмя се дрезгаво сестра й. — Изненадваш ме, Сиб.
— Сметнах, че е най-добре да преценя ситуацията, преди да премина към действие.
Глория изсумтя.
— Това вече е типично в твой стил. Господи, изобщо не си се променила. Да преценя ситуацията, преди да премина към действие — изимитира я. — Божичко! Ситуацията е такава, че тия копелета ми взеха сина. Заплашиха ме и само един Господ знае какво правят с него. Искам малко мангизи, за да си го върна.
— Пратих ти пари за адвокат — напомни й Сибил.
Ледът изтрака в зъбите на Глория, докато пиеше. И петте хиляди й дойдоха тъкмо навреме. Откъде, по дяволите, да знае, че парите, които измъкна от Рей Куин, ще се стопят толкова бързо? Има си разходи, нали така? Искаше да се позабавлява малко за разнообразие. Трябваше да му поиска двойно, каза си наум.
Е, ще ги измъкне от копелетата, които е отгледал.
— Нали получи парите, които ти изпратих за адвокат, Глория?
Тя отново отпи.
— Да, ама тия адвокати направо те изцеждат, както знаеш. Ей! — извика към сервитьорката и посочи празната си чаша. — Хайде да ми донесеш още едно!
— Ако продължаваш да пиеш така, без да се храниш, пак ще ти прилошее.
„Друг път!“ — изсумтя Глория и издърпа менюто. Няма намерение пак да си бърка с пръст в гърлото. Веднъж й беше достатъчно.
— Я виж, имат пържола по флорентински. Това мога да го преглътна. Помниш ли онова лято, когато старият ни води в Италия? Всичките ония жестоки гаджета с мотори. Мили Боже, прекарах си страхотно с онзи тип, как му беше името? Карло, или Лео или нещо такова. Вкарах го в спалнята. Ти беше прекалено срамежлива, за да останеш да гледаш, и затова спа в салона, а ние през половината нощ не спряхме. — Взе чашата си и я вдигна за тост. — Бог да благослови италианците!
— Аз ще взема лангини и смесена салата.
— На мен дайте пържола, по-сурова. — Подаде менюто на сервитьорката, без да я погледне. — Остави тая заешка храна. Май не сме се виждали известно време, а, Сиб? Колко — четири или пет години?
— Шест. Минаха точно шест години, откакто се прибрах и установих, че вас със Сет ви няма заедно с част от личните ми вещи.
— Да-а, съжалявам. Бях се пообъркала. Трудно е да гледаш сама дете. Парите все не стигат.
— Никога не си ми казвала нещо повече за баща му.