— Какво да ти казвам? Стара история. — Сви раменете и разклати леда в чашата си.
— Добре тогава, дай да се разберем за сегашните събития. Искам да науча всичко, което се е случило, трябва да го разбера, за да мога да ти помогна и да знам как да действам утре при срещата ни със семейство Куин.
Чашата удари по масата.
— Каква среща?
— Утре сутринта отиваме в Социалната служба, за да изясним проблемите, да обсъдим положението и да се опитаме да стигнем до някакво решение.
— Никъде няма да ходя. Опитват се да ме прецакат!
— Говори по-тихо — строго й заповяда Сибил. — И ме изслушай. Ако искаш да се изправиш на крака, ако искаш да си върнеш сина, всичко трябва да стане спокойно и законно. Нуждаеш се от помощ, Глория, и аз съм готова да ти помогна. От това, което виждам, сега изобщо не си в състояние да си вземеш Сет.
— Ти на чия страна си?
— На негова. — Излезе от устата й още преди сама да осъзнае, че това е самата истина. — Аз съм на негова страна и се надявам, че това ме поставя и на твоя. Трябва да разрешим случилото се днес.
— Казах ти, че ме накиснаха.
— Добре, но все пак въпросът трябва да се реши. Съдът няма да е много благосклонен към жена, която е обвинена в притежание на наркотици.
— Страхотно, защо направо не застанеш на свидетелското място и не им кажеш, че за нищо не ме бива? И без това точно такова е мнението ти — всички винаги точно така сте смятали.
— Престани, моля те — прошепна Сибил. — Правя всичко, което е необходимо. Ако искаш да ми докажеш, че желаеш нещата да се уредят, трябва да ми съдействаш, Глория.
— При теб никога нищо не е било безплатно.
— Не говорим за мен. Ще платя съдебните ти такси, ще говоря със Социалната служба, ще се постарая да накарам братята Куин да разберат желанията и правата ни. Искам да се съгласиш на лечение.
— За какво?
— Прекалено много пиеш.
Глория изсумтя и преднамерено отпи голяма глътка джин.
— Имах тежък ден.
— Намерили са у теб наркотици.
— Казах, че не бяха мои, майка му стара!
— Казвала си го и преди — отвърна, вече по-хладно, Сибил. — Отиваш на лекар, подлагаш се на терапия, влизаш в клиника. Аз ще го уредя, аз ще платя сметките. Ще ти помогна да си намериш работа, да се настаниш някъде.
— Стига да е както ти казваш. — Глория погълна питието си. — Терапия. Ти и старият го използвахте като решение за всичко.
— Такива са условията ми.
— Значи ти командваш парада. Божичко, поръчай ми още пиене. Отивам до тоалетната. — Преметна чантата си през рамо и бързо се отдалечи покрай бара.
Сибил се облегна назад и затвори очи. Няма да й поръча нищо повече за пиене. Предполагаше, че това ще бъде още една ожесточена, малка битка.
Аспиринът изобщо не й подейства. Болката пулсираше в слепоочията й в мъчителен и неспирен ритъм. Челото й беше стегнато като в менгеме. Единственото й желание беше да се отпусне в легло в тъмна стая и да потъне в забрава.
Сега той я мрази. Изпитваше съжаление и срам при спомена за презрението, което видя в очите на Филип. Може би го заслужава. В този момент просто не беше в състояние да разсъждава достатъчно трезво, за да е сигурна. Но ужасно съжаляваше.
Повече се сърдеше на себе си, че позволи той и неговото мнение да придобият такова голямо значение за нея. Познаваше го едва от няколко дни и никога не беше имала намерение да позволи неговите или нейните чувства да се задълбочат.
Необвързващо физическо привличане, няколко приятни и за двамата часа, прекарани заедно. Това трябваше да е всичко. Как така стана нещо повече?
Но го разбра — когато я прегръщаше, когато караше кръвта й да се вълнува с дългите, страстни целувки — разбра, че иска повече. И сега тя, която никога не се беше смятала за особено сексуална или твърде емоционална, беше отчаяна, защото някакъв мъж само бе подръпнал резето и сега вече бе загубил интерес да отвори вратата.
Нищо не може да се направи, напомни си тя. Разбира се, като се имат предвид обстоятелствата, двамата с Филип Куин никога не са имали шанс да установят лична връзка от каквото и да е естество. Ако сега успеят да поддържат някаква, то ще е заради детето. И двамата ще се държат като възрастни хора, с хладна любезност и… благоразумно. Заради Сет.
Отвори очи, когато сервитьорката постави салатата пред нея, и й стана неприятно от съжалението, което видя изписано на лицето на една непозната.
— Да ви донеса ли нещо друго? Още вода?
— Не. Добре съм, благодаря. Можете да вземете това — посочи празната чаша на Глория.
Стомахът и се разбунтува при мисълта за храна, но тя си заповяда да вземе вилицата. Пет минути продължи да рови в салатата и да се взира в нея, като непрекъснато поглеждаше към задната част на ресторанта.