— Тя каза… каза, че й е взел Сет.
— Да, взел го е. Десет хиляди първия път и още две плащания по приблизително толкова. Март месец му е написала писмо, че иска да й плати цялата сума накуп. Сто и петдесет хиляди в брой и ще се махне.
— Сто и… — изуми се тя. — Написала е писмо?
— Четох го. Било е в колата, когато баща ми е катастрофирал. Връщал се е от Балтимор. Опразнил повечето си банкови сметки. Предполагам, че е похарчила по-голямата част през последните няколко месеца. Няма и два месеца, откакто Глория ни писа, за да ни иска още пари.
Сибил се извърна, бързо се приближи до вратата на терасата и я разтвори широко. Изпитваше нужда от свеж въздух и го пое на глътки като вода.
— И аз трябва да приема, че Глория е направила всичко това и че основният й мотив са парите.
— Изпратила си й пари за адвокат. Как му е името? Защо не се е свързал с нашия адвокат?
Тя здраво стисна очи. Няма никакъв смисъл да се чувства измамена, напомни си.
— Не отговори на въпросите ми, когато я попитах. Очевидно няма адвокат и се съмнявам, че изобщо е възнамерявала да се консултира с някого.
— Е, доста бавно загряваш, но все пак схвана — саркастично отбеляза той.
— Исках да и вярвам. Като деца никога не сме били близки и за това сигурно и двете имаме вина. Надявах се, че ще мога да помогна на нея и на Сет. Смятах, че това е начинът.
— Значи те е изиграла.
— Чувствах се задължена. Майка ми е толкова непреклонна по въпроса. Разсърди се, че съм дошла тук. Откакто Глория избяга, за нея тя вече не съществува. Сестра ми твърдеше, че възпитателят ни в училище я задиря. Винаги твърдеше, че мъжете я преследват. Между нея и майка ми избухна страшен скандал и на другия ден Глория изчезна. Беше взела част от бижутата на майка ми, колекцията от монети на баща ми, пари. После почти пет години нищо не чух за нея. Тези пет години бяха спокойни за мене.
— Мразеше ме — тихо изрече Сибил и продължи да се взира в трептящите по водата светлинки. — Без значение какво правех — дали се борех с нея или отстъпвах. Ненавиждаше ме. Беше ми по-лесно, когато беше далеч от мене. Не я мразех, просто не изпитвах нищо. Мисля, че и сега положението е абсолютно същото. Не мога да почувствам нищо към нея. Трябва да е някакъв недостатък — продума почти на себе си. — Може би е генетично. — Отново се обърна назад със слаба усмивка. — Някой ден може да се получи интересно изследване.
— Нямала си представа какви ги върши, нали?
— Да. Толкова за дълбоката ми прозорливост. Съжалявам, Филип. Ужасно съжалявам за това, което направих и това, което не съм направила. Уверявам те, че не дойдох тук, за да навредя на Сет. И ти обещавам, че ще направя всичко възможно да помогна. Ако мога утре сутринта ще отида в Социалната служба, ще говоря с Анна, със семейството ти, Ако позволите, бих искала да се срещна със Сет, да се опитам да му обясня.
— Няма да го вземаме в службата на Анна. Няма да допуснем Глория близо до него.
— Тя няма да е там.
Очите му блеснаха.
— Моля?
— Не знам къде е. — Разпери безпомощно ръце. — Обещах да я доведа. И наистина смятах да го направя.
— Оставила си я просто да си тръгне? По дяволите!
— Не я… не беше нарочно. — Отново се отпусна на дивана. — Заведох я в един ресторант. Исках да се нахрани, да поговоря с нея. Казах й, че ще изясним всичко, че утре сутринта имаме среща. Поставих ултиматуми — а трябваше да знам, че това не е начинът. Не й хареса, но не виждах какъв избор има.
— Какви по-точно ултиматуми?
— Да се подложи на терапия, да влезе в клиника. Че трябва да получи помощ, да оправи живота си, преди да се опита да вземе настойничество над Сет. Отиде до тоалетната и като не се върна, тръгнах да я търся. Намерих портфейла си. Сигурно го е взела от чантата ми. Оставила ми е кредитните карти — допълни с иронична усмивка. — Знаела е, че незабавно ще ги анулирам. Взела е само парите. Не за пръв път краде от мен, но това винаги ме изненадва. — Въздъхна. — Почти два часа обикалях с колата с надеждата да я открия. Но не можах и не знам къде е. Не знам какво смята да прави.
— Добре те е подредила, а?
— Аз съм зрял човек. Мога да се грижа за себе си и сама отговарям за поведението си. Но Сет… ако дори и част от това, което ми каза, е вярно… той ще ме намрази. Разбирам го и трябва да се примиря. Бих искала да разговарям с него.
— Това ще зависи от Сет.
— Съвсем справедливо. Трябва да видя информацията, документите. — Сключи пръстите на ръцете си. — Давам си сметка, че може да поискате да взема съдебно решение, но бих предпочела да го избегна. Ще ми бъде по-лесно да се справя, ако го видя черно на бяло.