— Не винаги нещата са толкова прости, когато става въпрос за човешкия живот и чувства.
— Може би не. Но имам нужда от факти, документи, доклади. След като ги получа и ако се убедя, че за Сет е по-добре да остане във вашето семейство чрез юридическо настойничество или осиновяване, ще направя всичко, което мога, за да помогна това да стане. — Трябва да настоява, каза си Сибил. Сега трябва да настоява, за да й даде нова възможност. Само още една възможност. — Аз съм психолог и сестра на рождената майка. Смятам, че мнението ми ще има тежест в съда.
Филип обмисли думите й обективно. Формалности, каза си. В края на краищата той е човекът, който се занимава с формалностите. Това, което тя предлага, само ще помогне всичко да се уреди така, както иска и той.
— Предполагам, че ще има, и ще го обсъдя със семейството си. Но мисля, че не разбираш, Сибил. Тя няма да се бори за Сет. Никога не е имала такива намерения. Само се опитва да го използва, за да получи повече пари. Но няма да получи нито цент.
— Значи аз съм излишна.
— Може би. Не съм решил. — Стана и закрачи из стаята. — Как се чувстваш?
— По-добре. Добре. Благодаря. Съжалявам, но главоболието беше непоносимо.
— Често ли получаваш пристъпи?
— Два-три пъти в годината. Обикновено още при първите симптоми вземам лекарство, така че не са чак толкова силни. Днес следобед, когато излязох, бях малко… объркана.
— Да, да освободиш сестра си под гаранция от затвора наистина може да те обърка. — Погледна я насмешливо. — Колко ти трябваха, за да я измъкнеш?
— Гаранцията беше определена на пет хиляди.
— Е, мисля, че можеш да се сбогуваш с тях.
— Най-вероятно. Парите не са важни.
— Така ли? — Спря и се извърна към нея. Изглеждаше изтощена и все така смущаващо безпомощна. Може да е несправедливо, но предимството си е предимство, реши Филип и атакува: — Какво е важно за теб, Сибил?
— Да довърша започнатото. Възможно и да нямате нужда от помощта ми, но нямам намерение да си тръгна, докато не направя каквото мога.
— Ако Сет не иска да те види или да говори с теб, няма да го направи. Това е. Достатъчно е преживял.
Тя изправи рамене.
— Независимо дали ще се съгласи да се види и да говори с мен, възнамерявам да остана, докато формалностите бъдат уредени. Не можеш да ме принудиш да си замина, Филип. Може да направиш престоя ми труден и неприятен, но не можеш да ме принудиш да си замина, докато не бъда удовлетворена.
— Да-а, мога да направя престоя ти труден. Дори мога да го направя почти невъзможен. И точно това си мисля.
— Наведе се и здраво улови брадичката й. — Щеше ли да спиш с мен?
— При създалите се обстоятелства смятам, че въпросът е хипотетичен.
— Не, за мен не е. Отговори!
Не трепна пред изпитателния му поглед. Беше въпрос на гордост, макар да чувстваше, че много малко от нея и от достойнството й са останали ненакърнени.
— Да. — Видя как очите му светнаха и издърпа брадичката си. — Но не заради Сет или Глория. Щях да спя с теб, защото исках. Защото ми харесваше и когато бях с теб, забравях защо съм тук.
— Значи забравяше с каква цел си дошла тук. — Той пъхна ръце дълбоко в джобовете. — Господи, невъзможна си! Защо ли намирам тази наглост толкова интригуваща?
— Това не е наглост. Зададе ми въпрос, отговорих ти честно. При това, както забеляза, в минало време.
— Сега пък се замислям за нещо друго. А ако реша да го превърна в сегашно време? Не казвай, че е хипотетично, Сибил — предупреди я, когато тя отвори уста. — Склонен съм да го приема като предизвикателство. Ако се озовем тази вечер в леглото, никой от двамата няма да се харесва особено утре сутринта.
— Точно сега не ми харесваш особено.
— Тук сме на абсолютно еднакви позиции, скъпа. — Сви рамене. — Срещата утре сутринта в службата на Анна ще се състои. Доколкото зависи от мен, можеш да видиш цялата документация, включително и писмата на сестра ти. Що се отнася до Сет, нищо не мога да ти обещая. Ако се опиташ да се доближиш до него без наше позволение, ще съжаляваш.
— Не ме заплашвай.
— Не те заплашвам, просто ти излагам фактите. Твоето семейство обича да си служи със заплахи. — Усмивката му беше убийствена, опасна. — Семейство Куин дава обещания и ги спазва.
— Аз не съм Глория.
— Не си, но все пак трябва да видим коя точно си. В девет часа — добави накрая. — О, и доктор Грифин… може би ще решиш да прегледаш отново записките си. Когато го правиш, би могло да представлява интерес от психологическа гледна точка да се запиташ защо намираш толкова по-голямо удовлетворение да наблюдаваш, отколкото да участваш. Гледай да се наспиш — подхвърли, докато крачеше към вратата. — Нали ще искаш да си свежа утре.