Под залялото го топло вълнение Сет кой знае защо се почувства засрамен.
— Извинявай — измънка и сведе поглед към ръцете си.
— Добре. — Филип отпи от изстиналото си кафе. — Утре сутринта ще я чуем какво има да ни казва, а след това тя ще изслуша нас. Ти ще започнеш.
Тя не знаеше какво ще каже. Чувстваше се зле. Пристъпът на мигрената все още не беше преминал, а нервите й бяха опънати пред перспективата да се изправи срещу братята Куин. И Сет.
Сигурно я мразят. Много се съмняваше дали е възможно да изпитват по-силно презрение към нея, отколкото самата тя изпитваше към себе си. Ако това, което й каза Филип, е вярно — наркотиците, побоищата, мъжете — то тя беше оставила племенника си да живее в ада.
Не биха могли да й кажат нищо, което да е по-лошо от това, което сама си беше казала в безкрайната, безсънна нощ. Но въпреки това й призляваше от мисълта за предстоящата среща, докато спираше на малкия паркинг, определен за Социалната служба.
Сигурно ще бъде неприятно, помисли си и наведе огледалото за задно виждане, за да нанесе внимателно червилото. Тежки думи, студени погледи, а за съжаление тя е така уязвима и за двете.
Може да се изправи срещу тях, каза си Сибил. Може да поддържа външното спокойствие, независимо какво става вътре в нея. Беше усвоила този защитен механизъм през годините. Да остава сдържана и резервирана и да оцелее.
Ще оцелее и от това. И ако може някак си да успокои Сет, всички рани, които би понесла, ще бъдат оправдани.
Излезе от колата — уверена, овладяна жена, в елегантен семпъл, копринен костюм с цвета на утрото. Косата й беше завита на кок, гримът й беше лек и безупречен.
Стомахът й се свиваше болезнено.
Влезе във фоайето. В приемната вече имаше няколко посетители. Бебе хленчеше в ръцете на жена с уморени очи. Мъж с трикотажна риза и джинси седеше с мрачно изражение и със стиснати в юмруци ръце. Други две жени седяха в един ъгъл. Майка и дъщеря, предположи Сибил. По-младата беше облегнала глава на рамото на другата и мълчаливо ронеше сълзи от насинените от побой очи.
Сибил се извърна.
— Казвам се доктор Грифин — съобщи на секретарката. — Имам уговорена среща с Анна Спинели.
— Да, очаква ви. По коридора, втората врата вляво.
— Благодаря. — Стисна дръжката на чантата си и забърза към кабинета на Анна.
Сърцето й биеше лудо, когато стигна пред вратата. Всички бяха там, чакаха. Анна беше зад бюрото с делови вид в тъмносиния си блейзър, с прибрана коса и преглеждаше някаква папка.
Грейс седеше, хванала ръката на Етан. Кам стоеше пред тесния прозорец и се взираше навъсено, а Филип седеше, прелиствайки някакво списание.
Сет се беше настанил между тях, загледан в пода, със засенчени от миглите очи, със стиснати устни и прегърбени рамене.
Събра цялата си смелост и понечи да заговори. Но очите на Филип се стрелнаха към вратата и срещнаха нейните. Погледът му я предупреди, че не е променил позициите си. Тя кимна разбиращо с глава.
— Точна сте, доктор Грифин — изрече той и незабавно всички очи се впериха в нея.
Почувства се едновременно като попарена и прикована на място, но пристъпи прага към това, което напълно ясно съзнаваше, че е запазена територия на Куин.
— Благодаря, че приехте да се срещнем.
— О, с нетърпение го очакваме. — Гласът на Кам беше опасно любезен. Ръката му, забеляза Сибил, се беше озовала на рамото на Сет с жест, който изразяваше едновременно притежание и защита.
— Би ли затворил вратата, Етан? — Анна скръсти ръце върху отворената папка. — Заповядай, седни, доктор Грифин.
Тук няма да са Сибил и Анна. Цялата женска близост, породена в уютната кухня край къкрещите тенджери, се беше изпарила.
Сибил прие и седна на свободното място срещу бюрото й. Постави чантата на скута си, стисна я здраво, после уверено и непринудено кръстоса крака.
— Преди да започнем, бих искала да кажа нещо. — Пое си бавно дъх, когато Анна кимна в знак на съгласие. Сибил се обърна и застана с лице към Сет. Той продължаваше да се взира в пода. — Не дойдох, за да ти причиня зло, Сет, или да те направя нещастен. Съжалявам, че както изглежда сторих и двете. Ако това, което искаш, от което имаш нужда, е да продължиш да живееш у семейство Куин, то тогава искам да помогна да уредим да останеш при тях.
Сега вече момчето вдигна глава и се взря в нея с очи, които бяха изумително зрели и враждебни.
— Не ти искам помощта.
— Но имаш нужда от нея — продума тихо и отново се извърна към Анна. Забеляза в очите й интерес и нещо, което се надяваше, че е непредубеденост. — Не знам къде е Глория. Съжалявам. Дадох дума, че ще я доведа тук тази сутрин. Твърде много време измина, откакто не съм я виждала и не… не си давах сметка доколко… лабилна е тя.