— Така се насочила към Рей Куин — довърши Филип.
— Не знам кога е решила да го намери. Възможно е известно време да го е обмисляла. Сигурно сега го е възприемала като причина никога да не бъде обичана, никога да не бъде желана и приемана, както смяташе, че заслужава. Предполагам, че е обвинявала баща ви за това. Винаги някой друг е виновен, когато Глория има трудности.
— И така, открила го е. — Филип стана от стола си и закрачи. — И вярна на навиците си, поискала пари, отправила обвинения, заплашила го. Само че този път е използвала сина си като оръжие.
— Очевидно. Съжалявам. Трябваше да разбера, че не са ви известни всички факти. Вероятно съм предположила, че баща ви ви е казал повече неща.
— Нямаше време. — Гласът на Кам прозвуча суров и груб.
— Каза ми, че очаква някаква информация — припомни си Етан. — Че ще обясни всичко, след като разбере.
— Сигурно се е опитал да се свърже с майка ти. — Филип прикова поглед в Сибил. — Сигурно е поискал да говори с нея, да разбере.
— Не мога да ви кажа това. Просто не знам.
— Аз пък знам — рязко отвърна той. — Искал е да направи това, което е смятал за справедливо. Най-напред за Сет, защото е дете. Но също така е щял да помогне и на Глория. А за целта му е било нужно да говори с майка й, да разбере какво се е случило. Това не му е било безразлично.
— Мога да ви кажа само това, което знам, което ми е казано. — Младата жена повдигна ръце. — Семейството ми се държа… лошо. — Думата беше слаба, знаеше го. — Всички — изрече към Сет. — Извинявам се заради себе си и заради тях. Не очаквам да… — „Какво?“ — запита се наум. — Ще направя всичко, каквото мога, за да помогна.
— Искам хората да разберат. — Очите на Сет бяха плувнали в сълзи, когато ги вдигна, за да я погледне. — Искам хората да разберат, че ми е бил дядо. Приказват разни работи за него, а те не са верни. Искам хората да разберат, че съм Куин.
Сибил успя само да кимне. Ако това е всичко, което ще поиска от нея, ще се постарае да му го осигури. Пое си дъх и погледна към Анна:
— Какво мога да направя?
— Вече постави добро начало. — Тя погледна часовника си. Имаше и други дела и друга среща, насрочена за след десет минути. — Готова ли си да направиш информацията, която ни даде, официално и обществено достояние?
— Да.
— Имам идея как да задвижим машината.
Степента на неудобство не би могла да се измери, напомни си Сибил. Способна е и ще живее с шушуканията и любопитните погледи, които без съмнение ще я спохождат.
Сама беше написала показанията си, прекарвайки два часа в стаята, за да подбере подходящите думи и изрази. Информацията трябва да е ясна — подробности за действията на майка й, на Глория и дори на нея самата. След като всичко бе проверено и разпечатано, изобщо не се поколеба. Слезе с листа долу на рецепцията и със спокойно изражение помоли да го изпратят по факса в службата на Анна.
— Оригиналът ми трябва обратно — заяви на служителката. — И очаквам отговор също по факса.
— Ще имам грижата. — Младото момиче със свежо лице й се усмихна професионално, преди да влезе в кабинета зад рецепцията.
Сибил за момент затвори очи. Вече няма връщане назад, напомни си тя. Скръсти ръце, овладя се и зачака.
Не отне много време. И не можеше да има никаква грешка от широко ококорените очи на служителката, че посланието е било поне отчасти прочетено.
— Ще изчакате ли за отговора, доктор Грифин?
— Да, благодаря. — Протегна ръка за листите и почти се усмихна, когато момичето се сепна, после бързо й ги подаде през плота.
— Добре ли, ъ-ъ, си прекарвате тук?
„Нямаш търпение да разкажеш това, което прочете, а?“ — помисли си Сибил. Типично, предсказуемо и съвсем човешко поведение.
— Засега е много интересно.
— Ами… извинете ме за момент. — Момичето отново изтича в задната стаичка.
Младата жена тъкмо въздъхваше, когато раменете й се напрегнаха. Разбра, че Филип е зад нея още преди да се обърне.
— Изпратих факса на Анна — изрече сковано. — Очаквам отговора й. Ако реши, че я удовлетворява, ще имам време да го легализирам при нотариус, преди да затворят. Дадох обещание.
— Не съм тук като куче-пазач, Сибил. Помислих си, че може да ти дойде добре малко морална подкрепа.
— Добре съм.
— Не, не си. Но полагаш огромно старание.
— Предпочитам да го свърша сама.
— Е, винаги можеш да получиш това, което искаш. Както се пее в песента. — Вдигна поглед с безгрижна усмивка, тъй като служителката се върна забързано с плик в ръка. — Здрасти, Карън. Как е?