— Да. Направих някои справки, преди да дойда… — Не довърши, а хвърли поглед назад към компютъра. — Ами, вече го знаеш.
— Да. Наистина познаваш някои факти, но не и смисъла им. Попита ме за белезите. Всъщност не започва от там — изрече замислено. — Не съвсем. Пръв е бил Кам. Рей го хванал, докато се опитвал една сутрин да открадне колата на майка ми.
— Колата й? Да открадне колата й?
— Направо от алеята. Бил на дванайсет. Избягал от къщи и възнамерявал да отиде в Мексико.
— Значи на дванайсет вече крадял коли с намерение да отиде в Мексико.
— Точно така. Първото от лошите момчета на Куин. — Вдигна чаша за тост към отсъстващите си братя. — Пияният му баща го набил за пореден път и той решил, че е време да избяга или да умре.
— О! — Улови с ръка облегалката на дивана, докато отново сядаше.
— Припаднал и баща ми го занесъл вътре. Майка ми се погрижила за него.
— Не са ли извикали полицията?
— Не. Кам бил уплашен до смърт, а майка ми установила, че дълго е бил малтретиран физически. Направили справки, уредили нещата и успели да заобиколят и се справят със системата. И му дали дом.
— Просто го… взели за свой син?
— Майка ми веднъж каза, че всички вече сме си били нейни. Просто преди това не сме се намерили. След това на ред бил Етан. Майка му била проститутка в Балтимор, наркоманка. Облекчавала неудовлетворението си, като го биела. А след това й хрумнала бляскавата идея, че може да увеличи приходите си, като продава единайсетгодишния си син на перверзни типове.
Сибил стисна здраво чашата си и я разклати. Не беше в състояние да говори.
— Две-три години карал така. Една нощ един от клиентите й приключил с Етан и с нея и станал грубичък. Тъй като тя, а не детето, била обект на насилието му, майка та се възпротивила. Намушкала го. Избягала, а когато пристигнали ченгетата, завели Етан в болницата. Майка ми давала дежурство.
— И взели и него — тихо продума Сибил.
— Да.
Тя вдигна чашата си, бавно отпи и го погледна. Не познаваше света, за който й говореше. Знаеше за съществуването му, но той никога не бе имал допир с нейния. До сега.
— А ти?
— Майка ми работеше в един от крайните квартали на Балтимор. Стриптийз в долнопробни заведения, някой и друг сеанс допълнително. По някой лапнишаран от време на време. — Сви рамене. — Баща ми отдавна беше изчезнал. Лежал известно време в „Джесъп“ за въоръжен грабеж, а когато излязъл, дори не ни потърсил.
— Тя… биеше ли те?
— От време на време, докато не станах достатъчно голям и силен, за да се страхува, че може да й отвърна. — Усмивката му беше язвителна и злобна. — Имаше право да се тревожи. Не се обичахме много. Но ако исках покрив над главата си — а аз исках — имах нужда от нея и трябваше да си меря действията. Пребърквах джобове, справях се с ключалки. Доста ме биваше. По дяволите — допълни с едва доловима гордост, — бях адски добър. Но все пак взимах само дребни неща. Такива, които лесно могат да се обърнат в пари или наркотици. Ако положението станеше действително много тежко, продавах себе си. — Видя как очите й се разшириха от изумление, как бързо се отклоняват от неговите. — Оцеляването не винаги е приятно — изрече лаконично. — Повечето време разполагах със свободата си. Бях жилав, умен и хитър. Вярно, че веднъж се оставих да ме хванат за малко и минах през системата, но винаги успявах да се измъкна. Още две-три годинки такъв живот и щях да свърша в „Джесъп“ или в моргата. Още две-три години такъв живот — продължи, вперил поглед в лицето й — Сет щеше да тръгне по същия път.
— Възприемаш своето… положение подобно на неговото, но…
— Вчера разпознах Глория — прекъсна я той. — Хубава жена, която се е озлобила. Груб и жесток поглед, хаплив език. Двете с майка ми също щяха да се разпознаят.
Какво би могла да каже, как би могла да го оспори, след като беше видяла същото?
— Аз не я познах — изрече бързо. — За момент си помислих, че има грешка.
— Тя обаче те е разпознала. Пуснала ти е стръвта, задействала е лостовете. Сигурно знае как. — Замълча за момент. — Сигурно знае точно как. Аз също.
Сега вече го погледна и забеляза, че я изучава внимателно.
— Това ли правиш? Натискаш лостовете, пускаш стръв?
Може би е това, помисли си Филип. И двамата ще трябва да го разберат в скоро време.
— Точно сега отговарям на въпроса ти. Искаш ли да чуеш останалото?
— Да. — Не се поколеба, защото беше открила, че страшно много иска да го чуе докрай.
— Когато бях на тринайсет, смятах, че съм овладял положението. Смятах, че съм си екстра. Докато не се озовах по очи в канавката, облян в кръв. Стрелба в движение. Бях попаднал в неподходящ момент на неподходящо място.