— Прострелян? — Очите й отново се стрелнаха към неговите. — Бил си прострелян.
— Няколко куршума в гърдите. Може би трябваше да ме убият. Един от докторите, които се погрижиха да не умра, се познаваше със Стела Куин. Двамата с Рей дойдоха да ме видят в болницата. Сметнах ги за чудаци, самаряни и най-обикновени глупаци. Но се включих в играта им. Майка ми беше приключила с мен и щях да се озова в системата. Помислих си, че ще ги използвам, докато отново си стъпя на краката. После ще взема каквото ми трябва и ще се чупя.
Кое е това момче, което й описва? И как да го свърже с мъжа до себе си?
— Смятал си да ги обереш?
— Това правех. Такъв бях. Но те… — Не знаеше как да й обясни какви невероятни хора бяха те. — Просто ме изтърпяха. Докато се влюбих в тях. Докато бях готов да направя всичко, да стана всичко, за да ги накарам да се гордеят с мен. Не санитарите и не хирургическият екип спасиха живота ми. Това бяха Рей и Стела Куин.
— На колко години беше, когато те взеха?
— На тринайсет. Но не бях дете като Сет. Не бях жертва като Кам и Етан. Сам бях направил избора си.
— Не си прав. — За пръв път посегна, улови лицето му в ръце и го целуна нежно.
— Не очаквах такава реакция.
Тя също не я беше очаквала. Но установи, че изпитва жал за момчето, което й беше описал, и възхищение от мъжа, в който бе успял да се превърне.
— А как реагират хората обикновено?
— Никога не съм го разказвал на някого извън семейството. — Усмихна се измъчено. — Влияе зле на имиджа.
Трогната, тя опря чело в неговото.
— Прав си. Сет би могъл да е на твоето място — изрече тихо. — Това, което се е случило с теб, би могло да стане и с него. Баща ти го е спасил. Ти и семейството ти сте го спасили, докато моето не направи нищо.
— Ти правиш нещо.
— Надявам се, че е достатъчно. — Когато устните му докоснаха нейните, Сибил постепенно се отдаде на утехата.
Четиринадесета глава
Филип отключи работилницата в седем сутринта. Самият факт, че братята му изобщо не го закачиха за това, че не е работил предния ден, нито за целия почивен ден в неделя предишната седмица, беше достатъчен да го изпълни с угризения.
Предполагаше, че ще разполага поне с час, може би и малко повече, преди да се появи Кам и да продължи работата по любителската рибарска лодка. Етан ще отиде за раци, за да се възползва от есенния сезон, и чак следобед ще се включи в работата.
Така че ще разполага сам с работилницата и с нужното спокойствие, за да се оправи с бумагите, които беше изоставил от миналата седмица.
Спокойствие не означава тишина. Първата му работа, след като влезе в претрупаната си канцелария, беше да включи осветлението. Следващата — да пусне радиото. Десет минути по-късно вече се беше заел със счетоводните документи и се чувстваше напълно в свои води.
Дължат пари почти на всички, беше заключението му: за наем, ток и вода, застрахователни вноски, на склада за дървен материал и на широко използваните „Мастер кардс“.
Правителството бе поискало своя дял в средата на септември, а скоро трябваше да плащат следващата вноска.
Поигра си с цифрите, задраска ги и реши, че червеното не е чак толкова лош цвят. Бяха постигнали прилична печалба от първата си заявка и по-голямата част от нея вложиха отново в бизнеса. След като обърнат корпуса, ще получат нова вноска от сегашния си клиент. Това ще ги стабилизира.
Но засега още няма да има кой знае каква сума, записана в графата с активите.
Захвана се с работа и надлежно попълни чековете, актуализира счетоводната книга, съгласува цифрите, като се опитваше да не се разстройва много от факта, че две и две упорито продължаваше да прави четири.
Чу тежката врата долу да се отваря, после да се затръшва.
— Пак ли си се скрил горе? — извика Кам.
— Да, ужасно се развличам.
— На някои от нас им се налага да вършат истинската работа.
Младият мъж погледна цифрите, които танцуваха по екрана на компютъра, и се изсмя. Знаеше, че за брат му работата не беше истинска, освен ако в ръката си нямаш инструмент.
— Най-доброто, на което съм способен — промърмори и изключи компютъра. Подреди изплатените сметки в единия ъгъл на бюрото, пъхна чековете за заплатите в задния си джоб и излезе от помещението.
Кам тъкмо си препасваше колан за инструменти. Носеше обърната назад бейзболна шапка, за да не пада косата му в очите, и тя се спускаше изпод извитата надолу козирка. Филип го изгледа как сваля халката от пръста си и грижливо я прибира в предния джоб.