— Добре.
— А съчинението ти по английски готово ли е?
— Майчице, никога не се отказваш!
— Дай да видим какво си направил.
— Боже! — Без да престава да мърмори, Сет започна да рови в раницата си и измъкна единичния лист.
Беше озаглавено „Животът на едно куче“ и описваше един обикновен ден през очите на Фулиш. Филип усети как устните му трепват в усмивка, докато кучето-разказвач описваше удоволствието си от преследване на зайци, досадата си от пчелите, вълнуващите преживявания при скитането със своя добър и умен приятел Саймън.
„Господи, това дете е много умно!“ — отбеляза мислено.
След като Фулиш приключи дългия, натоварен ден, сгушен в леглото, което великодушно поделяше със стопанина си, младият мъж върна листа обратно.
— Страхотно е. Струва ми се вече знаем, че си наследил таланта си на разказвач.
Сет остана със сведени очи, докато внимателно пъхаше съчинението на мястото му.
— Рей беше доста умен и въобще… след като е бил преподавател в колеж.
— Наистина беше доста умен. Ако знаеше за теб, Сет, много по-рано щеше да се опита да ти помогне.
— Аха, ами… — Сет сви рамо с типичния за семейството жест.
— Утре ще говоря с адвоката. Може би ще успеем да ускорим нещата с помощта на Сибил.
Момчето взе молива и започна да драска нещо в скицника си. Само отделни фигурки — кръгчета, триъгълници, квадрати.
— Може и да промени решението си.
— Не, няма.
— Хората постоянно го правят. — Беше го очаквал седмици наред, готов да побегне, ако братята Куин променят тяхното. А когато това не стана, започна да вярва. Но винаги беше нащрек.
— Някои хора спазват обещанията си, независимо от всичко. Рей го спази.
— Тя не е Рей. Дойде тук да ме шпионира.
— Дошла е да види дали си добре.
— Е, добре съм. Значи може да си върви.
— По-трудно е да остане — кротко отвърна Филип. — Иска се повече смелост да остане. Хората вече приказват за нея. Знаеш какво е, когато хората те оглеждат крадешком и шушукат зад гърба ти.
— Да. Всички са тъпанари.
— Може би, но все пак е неприятно.
Хвана по-здраво молива и увеличи натиска, докато драскаше.
— Ти просто си си паднал по нея.
— Може би. Тя е хубава. Но дори и да съм си паднал по нея, това не променя основните факти. Трябва да знаеш, хлапе, че през целия си живот не си имал толкова много хора, които до такава степен да държат на теб. — Изчака очите на Сет да се вдигнат към неговите. — Трябваше ми време, може би малко повечко, докато аз самият го изпитам. Направих това, за което ме помоли Рей, защото го обичах.
— Но не ти се искаше да го правиш.
— Да, не ми се искаше. Беше като трън в петата. Ти ми беше като трън в петата. Но нещата започнаха да се променят. Все още не ми се искаше да го правя, още ми беше като трън, но постепенно започнах да го правя не само заради Рей, а и заради теб.
— Мислеше, че може да съм негово дете, и това те вбесяваше.
Възрастните само си въобразяват, че успяват да скрият тайните и пороците си от децата, каза си Филип.
— Да. Това беше нещо, което не можех да преглътна. Не можех да приема мисълта, че би могъл да измами майка ми или че ти може да си негов син.
— Но все пак сложи името ми на табелата.
Той го изгледа за момент, после се изсмя. „Понякога — каза си — постъпваш правилно без дори да се замисляш и това променя нещата.“
— Там му е мястото, както и на теб мястото ти е тук. А и Сибил вече страшно много държи на теб, знаем защо. Когато някой държи на теб, не бива да го отблъскваш.
— Смяташ, че трябва да се видя с нея, да говоря и всичко останало. — Самият той беше мислил за това. — Не знам какво да й кажа.
— Виждаше се и говореше с нея, преди да разбереш коя е тя. Опитай по същия начин.
— Може би.
— Нали знаеш колко са навити Грейс и Анна за вечерята за рождения ти ден следващата седмица?
— А-ха. — Наведе глава, за да не се види широката му усмивка. Не можеше да повярва — още не можеше. Вечеря за рождения му ден — и той сам трябва да избере менюто, а после нещо като парти с приятели на другия ден. Не че ще го нарече точно парти, защото е направо смешно, когато ставаш на единайсет.
— Какво ще кажеш да я поканиш? На семейната вечеря.
Усмивката му се стопи.
— Не знам. Предполагам… Сигурно и без това няма да иска да дойде.
— Защо да не я попитам аз? Може да изкараш още един подарък от цялата работа.
— Дали? — Отново се появи усмивка, срамежлива и неуверена. — И то ще трябва да измисли нещо хубаво.
— Това е идеята.
Петнадесета глава
Петнайсетминутната среща с адвоката в Балтимор остави Сибил изнервена и изтощена. Смяташе, че е подготвена — в края на краищата разполагаше с два дни и половина за това, след като му се обади още рано в понеделник сутринта и беше вместена в графика за сряда следобед.