Беше тихо и изискано, имаше декоративни дървета в бакърени саксии, лакирана ламперия, няколко меки, тапицирани кресла в неутрални тонове. Познатата елегантност щеше да я успокои, ако не се чувстваше като мокра мишка, нахлула на луксозен лайнер.
Трябва да е луда да идва тук просто така. Не се ли беше зарекла, че няма да го прави? Не му беше казала за срещата си с адвоката, защото не искаше той да я убеди да се видят.
За Бога, та нали бяха заедно едва преди три дни — в неделя! Няма никаква разумна причина за това неудържимо желание да го види сега. Трябва незабавно да се върне в Сейнт Кристофър, защото допуска ужасна грешка.
Проклинаше се, докато се приближаваше до асансьора, влизаше вътре и натискаше копчето за шестнайсетия етаж.
Какво й става? Защо го прави?
О, Господи, ами ако си е вкъщи и не е сам? Мисълта за унижението, което щеше да изпита, я зашемети. Връзката им беше необвързваща и той имаше пълното право да се среща с други жени. Доколкото й беше известно, имаше доста познати — което само доказваше, че напълно е загубила здравия си разум, като изобщо се забърка с него.
Не е възможно да му се появи просто така, без предизвестие, без покана, неочаквано. Възпитанието и гордостта й я подтикваха да се върне обратно.
Нямаше представа какво я накара да излезе от асансьора и да се отправи към вратата на апартамент 1606.
„Не върши това!“ — нареждаше й някакъв глас даже когато пръстът й натискаше звънеца до вратата.
„О, Господи, какво направих? Какво ще кажа? Как бих могла да обясня?“ — казваше си тя.
Последната й отчаяна мисъл, секунди преди вратата да се отвори, беше той да не си бъде вкъщи.
— Сибил? — Очите му се разшириха от изненада, устните му трепнаха.
— Извинявай… Трябваше да се обадя. Нямах намерение да… не трябваше. Наложи се да дойда в града и тъкмо… — объркано започна тя.
— Чакай, дай да взема тези неща. Да не си изкупила целия магазин? — Издърпа торбите от вледенените й ръце. — Замръзнала си. Влизай!
— Трябваше да се обадя. Бях…
— Не се безпокой. — Остави чантите, за да й помогне да си свали мокрия шлифер. — Трябваше да ме предупредиш, че днес ще идваш в Балтимор. Кога пристигна?
— Ами… към два и половина. Имах среща. Просто си… навън вали — измънка неловко, презирайки се за това. — Не съм свикнала да шофирам в такова време. Всъщност не съм много добър шофьор и това малко ме притесняваше.
Продължи да бъбри припряно, докато той я наблюдаваше, вдигнал вежди. Страните й бяха зачервени, но не смяташе, че е от студа. Гласът й трепереше и това беше нещо ново и любопитно. Като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си.
Шлиферът беше предпазил елегантния й, светлосив костюм, обувките й бяха съсипани от дъжда, а косата й беше влажна.
— Ужасно си напрегната, нали? — промълви Филип. Постави ръце на раменете й и ги разтърка, за да я затопли. — Отпусни се.
— Трябваше да се обадя — за трети път се извини тя. — Беше невъзпитано, нахално…
— Не, не е. Може би е само малко рисковано. Ако беше дошла преди двайсетина минути, още нямаше да съм се прибрал. — Привлече я към себе си. — Отпусни се, Сибил.
— Добре. — Затвори очи.
В неговите проблеснаха развеселени искрици, докато я наблюдаваше.
— Какво правиш?
— Релаксирам.
— Как?
— Чрез дишане — отвърна тя — и концентрация. — След това отвори очи, защото той се засмя.
— Така ли релаксираш? Чрез дишане и концентрация.
— Изследванията са доказали, че притокът на кислород и съсредоточаването намаляват стреса — заяви с едва доловимо раздразнение.
— Обзалагам се. Аз пък съм правил собствени изследвания. Дай да опитаме по моя начин. — Допря устни до нейните, леко ги потърка подканващо, докато те омекнаха, отстъпиха, затоплиха се. Езикът му си поигра за миг с нейния, изтръгвайки въздишка.
— Да, на мен ми действа — продума тихо и потърка буза по влажните й коси. — На мен ми действа чудесно. А на теб?
— Оралното стимулиране също е доказано средство срещу стреса.
Филип се подсмихна.
— Рискувам да полудея по теб. Какво ще кажеш за малко вино?
— Нямам нищо против една чаша, но не мога, защото ще шофирам.
„Не, тази вечер няма“ — помисли си той, но само се усмихна.
— Седни, веднага се връщам.
Филип влезе в друга стая. Когато напрежението й намаля, тя огледа помещението.
Кът за сядане в тъмнозелено заемаше основното място във всекидневната. В средата имаше квадратна масичка за кафе. Върху нея беше поставен голям платноход от висококачествено стъкло. В два свещника от ковано желязо стърчаха дебели свещи.
До срещуположната страна имаше малък бар с високи, черни, кожени табуретки. Зад него се виждаше остроумен рекламен плакат на бургундско „Нюи Сен Жорж“, който представляваше френски кавалерист от XVIII век, седнал върху буре с чаша, лула и много доволна усмивка.