На белите стени бяха окачени картини. Поставен в рамка стилен постер за шампанско „Татингер“ с елегантна жена, — естествено, това беше Грейс Кели — облечена в тясна, официална черна рокля зад висока чаша с пенливо вино, беше поставен над кръгла маса със стоманени крака. Имаше репродукция на Хуан Миро и още една — изящната „Есен“ на Алфонс Муха.
Лампите бяха или модерни, или в елегантен стил деко. На пода имаше бледосив дебел килим, а на прозорците — широки и мокри от дъжда — липсваха пердета.
Помисли си, че стаята издава мъжки вкус и тъкмо се възхищаваше на кафява кожена табуретка за крака с форма на прасенце, когато Филип се появи с две чаши.
— Харесва ми прасенцето ти.
— И на мен. Защо не ми разкажеш за днешния, както изглежда, твърде интересен ден?
— Дори не попитах дали имаш някакви планове. — Забеляза, че е облечен с черно поло и дънки. Но това не означаваше, че…
— Вече имам. — Хвана я за ръката и я поведе към мекия диван с форма на подкова. — Следобед си се видяла с адвоката.
— Значи си разбрал.
— Той ми е приятел. Държи ме в течение. — И Филип призна само пред себе си, че се беше почувствал болезнено разочарован, след като тя не му се обади, че ще идва в града. — Как мина?
— Добре, струва ми се. Изглежда уверен, че ще получите настойничество. Не можах да убедя майка ми да направи писмена декларация.
— Сигурно ти се сърди.
Сибил отпи от виното.
— Да, сърди се и несъмнено дълбоко съжалява за моментната си слабост, подтикнала я да ми разкаже какво се е случило между нея и баща ти.
Младият мъж хвана ръката й.
— Много е тежко за теб. Съжалявам.
Тя сведе поглед към сключените им пръсти. С каква лекота я докосва, помисли си. Сякаш това е най-естественото нещо на света.
— Аз съм голямо момиче. А понеже тази историйка — колкото и да е нашумяла в момента в Сейнт Кристофър — едва ли ще прехвърли Атлантика, за да се разнесе чак до Париж, и тя ще го преживее.
— А ти?
— Животът продължава. Щом приключат съдебните формалности, Глория няма да създава неприятности на теб, на семейството ти и на Сет. Предполагам, че ще продължи да създава неприятности на себе си, но не мога да й помогна, а и не искам.
— Дори и след като бъде уредено настойничеството, Сет ще си остане твой племенник. Никой от нас няма да ти попречи да го виждаш или да бъдеш част от живота му.
— Не съм част от живота му — категорично заяви тя. — И мисля, че не бива непрекъснато да му се напомня за миналото. Чудо е, че това, което му е причинила Глория, не го е наплашило съвсем. И малкото доверие, което изпитва, се дължи на баща ти, на теб и семейството ти. На мен той няма доверие, Филип, а няма и основания да ми вярва.
— Доверието трябва да се спечели. Необходимо е да се стремиш да го спечелиш.
Сибил стана, приближи се до тъмния прозорец и се загледа навън към трептящите през дъжда светлини на града.
— Когато ти отиде да живееш при Рей и Стела Куин, когато ти помагаха да промениш живота си, да се изградиш отново, поддържаше ли връзка с майка си и с приятелите си в Балтимор?
— Майка ми си изкарваше хляба на улицата и ме мразеше, а приятелите ми бяха пласьори, наркомани и крадци. И те, и аз не желаехме да поддържаме особени връзки.
— Въпреки това. — Извърна се с лице към него. — Разбираш какво имам предвид.
— Разбирам го, но не съм съгласен.
— Предполагам, че Сет е.
Филип остави чашата си и стана.
— Иска да дойдеш на рождения му ден.
— Ти искаш да дойда — поправи го тя. — И съм ти много благодарна, че го убеди да ме покани.
— Сибил…
— Като стана дума за това — бързо изрече тя, — намерих твоя магазин. — Посочи към чантите, които той беше оставил до вратата.
— Това? — Вгледа се в купчината, струпана на пода. — Всичко това?
Тя моментално започна да си гризе палеца.
— Прекалено много е, нали? Знаех си. Увлякох се. Мога да върна част от нещата — или просто да ги задържа. Вече не отделям достатъчно време за рисуване.
Филип се беше приближил да разгледа съдържанието на чантите.
— Всичко това? — Изправи се със смях и поклати глава. — Ще му хареса. Направо ще полудее.
— Не искам да го възприеме като подкуп, сякаш се опитвам да го купя. Не знам какво ме прихвана. Веднъж като започнах, като че ли не можех да се спра.
— Ако бях на твое място, нямаше да си задавам въпроси, защо съм направил нещо хубаво и импулсивно. — Леко подръпна ръката й. — И престани да си гризеш ноктите.